— Пастири — обади се най-сетне Ятмур. — Доведох ви двама непознати — Пойли и Грен. Искат да се присъединят към нас.
— Ние сме странници и няма да ви направим нищо лошо — обади се Пойли, подтикната от гъбата. — Посрещнете ни с добро, ако искате да заминете в мир към Висините. Нуждаем се от подслон и почивка. После ще ви покажем какво умеем.
От групата се отдели набита жена със сплетени на плитка коси, в които проблясваше някаква черупка. Тя протегна ръка с обърната нагоре длан.
— Бъдете поздравени, странници. Името ми е Хътуир. Предводителка съм на тези пастири. Ако се присъединявате към нас, последвайте ме. Съгласни ли стте?
„Ако не се съгласим, може и да ни убият“, помисли си Грен.
„Трябва от самото начало да покажете, че вие ще сте водачите“ — отговори му гъбата.
— Стоят с извадени ножове — възрази Грен.
„Или ще станем водачи от самото начало, или ще се простим с тази идея“ — настояваше неизменният му съветник.
Докато траеше спорът им, Хътуир плесна нетърпеливо с ръце.
— Отговорете! Ще се подчините ли на Хътуир?
„Трябва да се съгласим, гъбо.“
„Не, Грен, не можем да си го позволим.“
„Но те ще ни убият!“
„В такъв случай ти трябва да я убиеш първа, Пойли.“
„Не!“
„Казах вече.“
„Не… не… не…“
Спорът вече се водеше от тримата, макар и мислено.
— Пастири, внимавайте! — призова Хътуир своето племе.
Жената сложи ръка върху дръжката на меча си. Очевидно непознатите не бяха приятелски настроени.
Нещо странно ставаше с тях. Започнаха да гънат тела и да се извиват в странен танц. Пойли вдигаше ръце към главата си, сетне, сякаш дръпната от невидима сила, се завъртваше в обратна посока. И тя, и Грен потрепваха с крака и леко се полюшваха. Лицата им ту се изпъваха, ту се сгърчваха в необяснима болка. От устата им излизаше пяна и от напрежение дори уринираха.
Движеха се бавно в кръг, спираха, извръщаха се и гънеха тела, прехапали устни, с блуждаещи очи.
Пастирите отстъпиха стъписани.
— Връхлетяха ме откъм небето! Сигурно са духове! — извика Ятмур и закри лице с длани.
С пребледняло лице Хътуир изпусна извадения меч. Това бе сигнал за нейните хора. Изплашени, те побързаха да хвърлят оръжието и скриха лица с ръце.
Гъбата веднага разбра, че е постигнала най-неочаквано търсения резултат, и преустанови натиска си върху съзнанието на Грен и Пойли. Но трябваше тутакси да се намеси отново, иначе те положително щяха да се строполят от изтощение на земята.
— Спечелихме онова, към което се стремяхме, Пойли — рече тя на момичето. — Хътуир коленичи пред нас. Сега ти трябва да говориш.
— Мразя те, гъбо — рече момичето. — Накарай Грен да изпълни твоята задача… Аз нямам желание.
Притиснат здраво от гъбата, Грен приближи до Хътуир и я улови за ръката.
— Значи признавате нашето превъзходство — рече той. — Не се бойте. Само никога не забравяйте, че сме духове, в които са се вселили други духове. Ще работим с вас. Всички заедно ще създадем непобедимо племе и ще можем да живеем в мир. Никога повече човешките същества няма да са бегълци в гората. Ще ви изведем от нея, за да станете могъщи.
— Пътят навън от гората е пред нас — дръзна да се обади Ятмур. Тя бе предала скокливците на друга жена и бе минала напред, за да чуе Грен.
— Ще ви отведем по-далеч оттук.
— А ще ни освободите ли от духа на Черното гърло — обади се и Хътуир.
— Ще ви заведем, където пожелаете — заяви Грен. — Но преди всичко ние двамата с Пойли се нуждаем от храна и почивка, после отново ще говорим с вас. А сега ни заведете в убежището си.
Хътуир се поклони и изчезна, сякаш земята под краката й я погълна.
Глава тринадесета
По покритата със застинала лава местност се виждаха множество дупки. Някъде почвата сама бе пропаднала, другаде те бяха изкопани от пастирите и представляваха надеждно убежище. Там, в полумрака, те живееха в относителна безопасност, а в случай на нужда можеха бързо да избягат.
С помощта на Ятмур Грен и Пойли слязоха в укритието. Настаниха ги на два одъра и веднага им поднесоха храна.
Ястието бе приготвено от скокливец, с непозната за Грен и Пойли подправка, която пастирите използваха, за да му придадат по-добър вкус. То бе и доста подлютено с пипер. Ятмур им обясни, че скокливците са основна тяхна храна, но им донесоха и друго за хапване.