— Това е риба — поясни пастирката, когато те изразиха възхищението си. — Въди се в Дългата вода, която извира от Черното гърло.
Гъбата се заслуша по-внимателно и накара Грен да попита как улавят рибата, щом живее във водата.
— Не я улавяме сами — рече Ятмур. — Ние не отиваме до Дългата вода. Там живее племе, на което викаме рибари. От време на време се срещаме с тях и понеже сме в добри отношения, разменяме скокливци за риба.
По всичко личеше, че животът на пастирите не е много тежък. Опитвайки се да прецени по-добре обстановката, Пойли попита Хътуир:
— А нямате ли врагове?
— Тук те са твърде малко — усмихна се жената. — Големият ни враг Черното гърло ги поглъща. Живеем тук, защото според нас е по-лесно да се бориш с един силен враг, отколкото с множество по-малки.
Гъбата поведе енергичен разговор с Грен. Момчето се бе научило вече да общува с нея мислено, изкуство, което Пойли никога нямаше да овладее.
— Трябва да разгледаме гърлото, за което толкова много се говори тук — настояваше гъбата. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Ти вече падна толкова ниско, че се храниш заедно с тях като най-обикновен човек, затова ще трябва да им дръпнеш и една хубава реч — едното не върви без другото. А сега да отидем да разгледаме това гърло и да им покажем, че изобщо не е страшно.
— Не. И дума да не става! Може да си умна, но не си твърде разумна! Сигурен съм, че тези симпатични пастири имат сериозни основания да се боят от Черното гърло.
— Щом така мислиш, ние сме загубени.
— Пойли и аз сме страшно изморени. Ти не познаваш умората. Обеща да ни оставиш да поспим.
— Само за спане мислите. Преди всичко трябва да покажете, че сте много силни.
— Но как, след като едва се държим на краката си — намеси се Пойли.
— Да не искате да ви убият, докато спите?
В крайна сметка гъбата постигна своето. Грен и Пойли пожелаха да ги заведат при Черното гърло.
Пастирите се стъписаха. Хътуир се опита да ги успокои.
— Ще направим така, както искате, велики духове. Икол, ела тук — извика тя на млад мъж с бяла рибя кост в косите, който излезе пред всички. Той поздрави Пойли с обърнати нагоре длани.
— Младият Икол е нашият най-добър певец — поясни водачката на племето. — С него нищо лошо няма да ви се случи. Ще ви чакаме тук.
Малката група излезе отново навън сред обляната от незалязващото слънце местност. Поседяха така върху нагрятата пемза, докато свикнат очите им със светлината.
— Зная, че сте изморени — обърна се Икол широко усмихнат към Пойли, — но ще видите, че е съвсем наблизо.
— Не съм чак толкова изморена — усмихна му се Пойли в отговор. С тъмни големи очи и нежна кожа, младежът бе красив като Ятмур. — Колко е хубава костта в косите ти, прилича на жилките на лист.
— Срещат се много рядко, но може би ще успея да намеря една и за теб.
— Най-добре да тръгваме — грубо ги прекъсна Грен. Никога не беше виждал мъж да се хили така тъпо. — И не разбирам как е възможно най-обикновен певец, ако наистина сте такъв, да се противопостави на силен враг.
— Когато гърлото запее, аз пея с него… а аз съм по-добър — отговори невъзмутимо Икол и тръгна с леко полюляваща се походка през листака и край скалите.
Както им бе казал, пристигнаха скоро. Напредваха по склона и все по-често срещаха черни и червени скални късове от вулканичен произход, по които не растеше нищо. Дори смокинята, завладяла близо хиляда мили от континента, се бе видяла принудена да отстъпи тук. Стъблата и по границата още носеха белези от последното изригване на лава, но въпреки това бяха спуснали лакомите пипала на корените, с надеждата да открият някоя, макар и малка, пролука в скалите.
Икол заобиколи бързо тези израстъци и коленичи зад висок камък. Даде им знак да го последват.
— Ето го Черното гърло — посочи той.
За Пойли и Грен всичко беше необичайно — отсъствието на гора, голата местност, а сега и тази нагъната, покрита с лава равнина, която в далечината се издигаше стръмно, а на върха завършваше с назъбена гърловина. Мрачна и черна, тя веднага задържаше погледа.
— Това е Черното гърло — прошепна отново Икол и видя да се изписва на лицето на Пойли истинско страхопочитание.
После показа с пръст тънка струйка дим, която се виеше над ръба, и промълви:
— Гърлото диша.
Грен с усилие откъсна поглед от мрачното възвишение и обърна очи към очертаващата се в далечината гора. Почувствува, че гъбата усилено търси нещо в съзнанието му, и беше толкова настоятелна, че му се зави свят. Разтри челото си с ръка. Мигом неговата повелителка енергично даде да се разбере, че е недоволна от реакцията му.
Гъбата бе проникнала в недрата на подсъзнателната памет на Грен и ровеше като обезумяла, сякаш търсеше стари снимки, нужни за доказване право на наследство. Момчето се обърка. То също виждаше някои картини, понякога доста болезнени, но нищо не можеше да разбере. Загуби съзнание от огромното усилие и се строполи на земята.