Пойли и Икол му помогнаха да се изправи, припадъкът бе отминал, а и гъбата бе получила онова, което искаше.
— Пастирите се боят от призраци, Грен. Няма нищо страшно. Могъщото им Гърло е най-обикновен вулкан, при това съвсем малък. Не представлява никаква опасност. Вероятно е изгаснал. — И гъбата показа на Грен и Пойли картини на вулкан, които бе измъкнала от генетичната им памет.
Успокоени, те се прибраха в подземния дом на племето, където ги чакаха Ятмур, Хътуир и останалите.
— Разгледахме вашето Черно гърло и видяхме, че в него няма нищо страшно — заяви Грен на всеослушание. — Ето защо можем спокойно да легнем и да се наспим.
— Призове ли ни Черното гърло, всички отиваме при него — рече Хътуир. — Сега е потънало в мълчание и затова ви се струва безопасно. Ще видим как ще се почувствувате вие, духове, когато запее!
Пойли попита къде се намират рибарите, племето, за което Ятмур бе споменала.
— Дърветата, които им служат за дом, не се виждат оттук — обади се Икол. — От недрата на Черното гърло извира Дългата река. Не можем да я видим заради възвишението. Дърветата, които те боготворят и които им дават подслон, растат на нейния бряг.
— Благодарение на каква магия успяват да оцелеят рибарите, които живеят много по-близо до Черното гърло от вас? — попита Пойли по настояване на гъбата.
Пастирите зашушнаха помежду си, но очевидно не стигнаха до смислен отговор. Най-сетне една жена се обади:
— Велики духове, рибарите имат дълги зелени опашки.
Отговорът не удовлетвори никого. Грен се засмя и подтикнат от гъбата, подхвана речта, за която тя настояваше.
— Ех, вие, деца на празно гърло, знаете твърде малко и само се губите в догадки! Нима вярвате, че може да поникнат дълги зелени опашки на хората? Вие сте простодушни и безпомощни и ние ще станем ваши водачи. След като се наспим, ще отидем до Дългата вода и вие ще ни последвате. Ще се съюзим с рибарите в едно велико племе, ще привлечем и други племена от гората. Вече няма да бягаме, подгонени от страха. Другите ще се боят от нас.
В многосегментния мозък на гъбата изникна картина на плантация, която тези човеци щяха да изградят за нея. Там, грижливо отглеждана, тя щеше да се развива спокойно. Гъбата изпитваше вече остра нужда от нова територия и искаше да мине върху някои от пастирите. Тогава бързо щеше да настъпи денят, в който тя щеше да се сдобие с плантация и да установи по-късно пълно господство над остатъка от човешкия род. Ето защо тя накара Грен да продължи.
— Вече няма да сме нещастните създания от света на тревите. Ще изтребим този свят. Ще унищожим и джунглата, и всичките й злокобни създания. Ще оставим живи само добрите. Ще създадем в нея градини, където ще отглеждаме сила, докато завладеем света, както това е било преди много векове.
Словата му бяха посрещнати с мълчание. Пастирите се споглеждаха неспокойно и не знаеха какво да мислят.
Пойли си рече, че онова, което току-що чу от устата на Грен, е твърде величаво и сякаш лишено от смисъл.
Самият той изглеждаше озадачен. Въпреки че смяташе гъбата за силен приятел, не обичаше тя да го принуждава да говори и да действува в името на неща, които не разбираше добре.
Изтощен, младежът се сви в един ъгъл и потъна в сън. Пойли също легна и мигновено заспа, без да я е грижа какво ще си помислят останалите.
Пастирите ги гледаха известно време с недоумение. Първа се съвзе Хътуир. Тя плесна с ръце и ги накара да се разотидат.
— Оставете ги да се наспят — рече тя.
— Толкова са особени! Ще постоя при тях — обади се Ятмур.
— Няма нужда. Ще обмислим всичко, когато се събудят — възрази водачката и изтика Ятмур пред себе си.
— Ще видим как ще се държат, когато Черното гърло запее — подхвърли Икол, излизайки на повърхността.
Глава четиринадесета
Докато Пойли и Грен спяха, гъбата будуваше. Изобщо нямаше нужда от сън.
Сега тя приличаше на малко момче, попаднало в пещера, пълна със скъпоценности; открила бе неочаквано за себе си и за своите спътници съкровище, на чието изкушение не устоя и веднага изследва. Откритието бе зашеметяващо.
Множество най-невероятни сънища разтревожиха почивката на Грен и Пойли. Цели отрязъци от изминал опит, подобно на потънали в мъгла градове, ту се появяваха, ту изчезваха в копнеещите им за почивка съзнания. Гъбата се зарея из мрачните коридори на паметта им, там, където бяха складирани безброй интуитивни отговори.