Пътешествието й бе дълго. В началото я подвеждаха десетки от знаците, забулени от преживяванията на множество поколения. Гъбата стигна до спомени от времето, когато Слънцето все още не било започнало да излъчва свръхрадиация, когато човекът бил далеч по-интелигентен и по-агресивен от своя заселил се по дърветата потомък. Наблюдаваше изумена развитата цивилизация. Спусна се и по-далеч — в по-дълги и по-неясни епизоди от човешката история, още преди тя да започне, когато хората са имали само огън, за да се греят, и са мислили единствено как и накъде да насочат копието си.
Продължавайки да се разхожда из откъслечните епизоди от човешката памет, гъбата направи най-изумителното си откритие. Замря от стъписване, преди да осъзнае макар и частично важността на откритието си.
Когато се съвзе, тя започна да блъска в мозъците на Грен и Пойли. Младежите се въртяха неспокойно, мъчейки се да я пропъдят от съня си, но напразно.
— Грен! Пойли! Имам страхотна новина! Ние сме по-близки роднини, отколкото предполагахме! — пулсираше тя с чувство, на каквото те не бяха подозирали, че е способна. Насила ги накара да видят във въображението си картини от собствената им несъзнавана памет.
Първо им показа ерата на разцвета на човешкия род — време на красиви градове и пътища, на рисковани пътешествия до близки планети, епоха на чудесна организация и възход, на общности, обединения и средища. И въпреки всичко хората не изглеждаха по-щастливи от своите предшественици. Също като тях изпитваха напрежение и страдаха от противоречия. Прекалено податливи бяха на икономически или военни сблъсъци.
Гъбата показа и как с навлизането на Слънцето във фазата на разрушение температурите на Земята постепенно започнаха да нарастват. Уверени във възможностите на своите технологии, хората се готвеха да посрещнат опасността.
— Не искам да гледам повече — проплака Пойли, за която тези сцени бяха прекалено ярки и болезнени.
Само че нямаше кой да я чуе и гъбата продължи да насилва подсъзнанието й.
Едва приключили с подготовката си, хората започнаха да боледуват. Слънцето изсипваше над тях все по-силна радиация и постепенно цялото човечество бе обхванато от невиждана дотогава болест. Тя поразяваше кожата, очите, мозъците.
След дълги и мъчителни страдания те придобиха имунитет към радиацията. Изпълзяха от леглата си, но нещо бе променено. Бяха вече загубили властта на повелители, на знаещи и на воюващи.
Бяха станали други!
Напуснаха своите големи и красиви градове, изоставиха жилищата и къщите си, сякаш никога не са били техни. Социалните им структури и организации се разпаднаха. Тревите и растенията избуяха, улиците обраснаха с тях, а семената и цветният прашец се носеха необезпокоявани над техническите съоръжения. Започваше настъплението на джунглата.
Западането на човешкия род стана не постепенно, а изведнъж, подобно на сриването на гигантска кула.
— Стига вече — обади се Грен, опитвайки се да окаже някаква съпротива на гъбата. — Миналото не ни засяга. Защо трябва да се вълнувам от онова, което се е случило толкова отдавна? Достатъчно ни разстрои! Остави ни да спим.
И тогава изпита нещо твърде необичайно — някой като че го раздруса вътрешно. Очевидно гъбата правеше всичко възможно да го държи буден.
— На вас всичко ви е безразлично — възмути се гъбата. — Длъжни сте да видите всичко! Ето, гледайте! Сега ще се върнем в много далечни времена назад, когато човекът не е имал нито история, нито наследство, когато не е бил дори Човек, а дребничко създание, каквито сте вие в момента…
На Пойли и Грен не им оставаше друго, освен да наблюдават картините, които последваха. Те не бяха твърде ясни, но двамата младежи виждаха как наподобяващите лемури хора се плъзгат надолу по дърветата и тичат боси сред папратите. Неспокойни, дребни човечета, които не можеха да говорят. Подскачаха, навеждаха се и бързо се скриваха в храстите. Подробностите в картината бяха размити, тъй като населението на Земята все още нямаше мисловна дейност. Хората различаваха светлинните проблясъци, силните аромати. Древните същества се раждаха, радваха се на каквото можеха и умираха.
Странна, необяснима носталгия нахлу в сърцата на Пойли и Грен и скоро момичето тъжно се разплака.
Появи се по-ясна картина — група дребни човешки същества газеха в блато, гъсто обрасло с гигантски папрати. От време на време нещо се отделяше от растенията и падаше върху главите на хората. Не беше трудно да се различи, че това е плесен на гъба.
— В този прастар свят моят род пръв е развил някаква форма на интелигентност — обади се възторжено гъбата. — Ето ви и доказателството! При добри условия — влага и полумрак, ние първи сме открили силата на мисълта. Само че тя се нуждае от крайници, които да насочва по свое желание. Ето защо сме заживели паразитно върху дребосъците, вашите далечни прадеди.