И тук, във водовъртежа на страха и принудата, срещнаха пастирите.
Като стотици други сенки и те стояха до последните стъбла на смокиновото дърво. Привързали се бяха с въжета. Сред тях, също така увързан, бе Икол, певецът. Сега той пееше! С наведена глава, сякаш вратът му бе пречупен, и с вперен в земята поглед той пееше от все сърце и с пълен глас.
Песента му дръзко се извисяваше и пресрещаше песента на Черното гърло. Неговата мелодия притежаваше своя мощ и се противопоставяше на другата, която иначе щеше да привлече пастирите към източника си.
Хората от племето слушаха мрачно и с огромно внимание Икол. Макар и привързани към стъблата, те съвсем не бездействуваха. Опънали бяха мрежите си и всички създания, които неудържимо се бяха устремили към зиналата паст на гърлото, се заплитаха в тях.
Пойли и Грен не можеха да разберат думите от песента на Икол. Не бяха свикнали, а и излъчванията на войнственото гърло ги заглушаваха.
Двамата отчаяно се бореха с привличането — отчаяно, но безуспешно. Вървяха напред пряко волята си. Прелитащи създания се блъскаха в тях. Целият черно-бял свят се бе надигнал и се стремеше неудържимо в една посока! Единствени пастирите оставаха невъзмутими, благодарение на песента на Икол.
Грен се препъна и препускащите зад него създания от растителния свят го навалиха.
В същия миг забелязаха, че през джунглата към тях се носят облак скокливци. Упорито заслушани в песента на Икол, пастирите не пропуснаха скокливците и започнаха да ги налагат с пръчките си.
Пойли и Грен отминаха и последните пастири. Колкото по-силна ставаше ужасната мелодия, толкова по-бързо крачеха. Пред тях вече бе оголеното пространство. Обградено от венец от клони се виждаше гърлото! От устните им се отрони приглушен вик — вик на възторг ли бе? Или може би на ужас?
Ужасът сега вече имаше множество тела, крака, чувства, задвижвани от песента на Черното гърло.
В отговор на неговия зов през полето от застинала лава се стичаше неудържимо истинска река от живи създания, които, сякаш изпаднали в транс, се хвърляха в гърлото.
Нова смразяваща кръвта гледка ги порази. Над ръба на кратера се появиха три хитинови пръста, които се движеха в такт с мелодията и ги приканваха да се приближат.
Грен и Пойли изкрещяха от страх, но въпреки всичко, подчинявайки се на повелята им, ускориха крачка.
— Пойли! Грен! Грен! — зовеше гласът.
Двамата младежи продължаваха напред. Грен успя да хвърли бърз поглед назад към подскачащите черни и сиви очертания на гората.
Последното човешко същество, което отминаха, бе Ятмур; без много да му мисли, тя отхвърли въжетата, с които бе привързана към дървото. Косите й се развяваха. С протегнати напред ръце си запробива път сред множеството живи твари.
Обляно от странната светлина, лицето й изглеждаше сивкаво, но тя смело пееше, докато тичаше напред. Песента й, подобна на тази на Икол, трябваше да противодействува на другата, която вещаеше зло.
Грен отново се извърна към Черното гърло и тутакси забрави за младата пастирка. Дългите пръсти го викаха. Този път само него.
Момчето държеше Пойли за ръка, а Ятмур, минавайки покрай купчина камъни, успя да го улови за другата.
За частица от секундата те се обърнаха към нея. Песента й успя да привлече вниманието им. Гъбата мигновено разбра, че това е единственият им шанс.
— Свийте встрани! — обади се настоятелно тя. — Свийте, ако ви е мил животът.
Странен гъсталак от съвсем млади издънки се бе изпречил на пътя им. Без да пускат ръцете си, тримата се мушнаха в него. Скокливец, който очевидно търсеше по-кратък път, се завъртя над главите им.
В същия миг чудовищната мелодия на Черното гърло загуби голяма част от силата си. Ятмур се отпусна на гърдите на Грен и се разрида. Опасността обаче все още не бе отминала.
Пойли докосна един от тънките филизи и изпищя. Лепкава течност се спусна върху главата й. Момичето размаха ръка и сграбчи странното създание.
Тримата отчаяно се огледаха. Озовали се бяха в клопка. Промененото им зрение ги бе подвело. Скокливецът, завъртял се над тях, също бе уловен от лепкавата течност на филизите.
— Търбух! — извика Ятмур, разбрала първа какво се е случило. — Попаднали сме в търбух!
— Бързо сечете! — извика гъбата. — Меча, Грен! Бързо, разсичай с меча! След миг ще се затвори.
Така и стана. „Таванът“ над главите им започна да се сгърчва и да се спуска бавно. Всяка илюзия, че са в горски гъсталак, изчезна. Намираха се в истински стомах.
Младежите измъкнаха оръжието си и отчаяно го размахаха. Стъблата наоколо — така чудесно имитиращи издънки на дървета, се изкривиха и огънаха, таванът се свиваше и от време на време изпускаше задушаваща желеподобна маса. Грен отскачаше и сечеше с все сила — в стената се отвори голяма цепнатина.