Момичетата му помогнаха да я разшири. Много скоро тримата успяха да промушат глави навън и така избегнаха сигурната смърт от свиващите се около тях стени.
Навън ги очакваше доскорошната заплаха от воя на Черното гърло. Обзети от непреодолимо желание да отговорят на неговия зов, те с удвоени сили продължиха да секат наоколо.
Само краката им останаха още здраво уловени в пихтиестата маса. Търбухът бе прилепнал о скалите и за нищо на света не можеше да се откъсне, за да се устреми към гърлото. Единственото му зеленикаво око тъжно наблюдаваше как го разсичат на дребни късчета.
— Трябва да вървим! — извика Пойли, която най-сетне успя да се измъкне и помогна на Грен и Ятмур да излязат.
Закъснели бяха повече, отколкото предполагаха. Полепналата по краката им маса им пречеше да се движат. Пробиваха си път между тълпите всевъзможни създания. Ятмур почти нямаше сили да пее. Волята им бе вече изцяло под властта на песента на гърлото.
Заобиколени от галопиращо множество, те се катереха по самия склон на гърлото. Над тях три дълги пръста ги приканваха с жестока неумолимост. Появи се и четвърти, и пети, сякаш ставащото вътре във вулкана достигаше връхната си точка.
Мелодията се разрази с невероятна сила и сърцата на тримата биеха до пръсване. Около тях скокливците буквално прелитаха — дългите им задни крака очевидно вършеха добра работа. И от ръба на гърлото се хвърляха стремително към онова, което така непреодолимо ги привличаше.
Хората също копнееха да се срещнат с кошмарния певец… Задъхани, те едва си пробиваха път сред навалицата, преди да изминат последните няколко метра.
Внезапно мелодията секна. Стана така неочаквано, че тримата тутакси се строполиха. Изнемощели, усетиха огромно облекчение и заплакаха неудържимо. Песента бе спряла, наистина бе спряла.
Когато усети, че пулсът му се е успокоил, Грен отвори едното си око.
Светът възвръщаше нормалните си цветове — бялото бе започнало да порозовява, сивото придобиваше все по-отчетливи сини, зелени и жълти оттенъци, а черното се размиваше постепенно в наситените багри на гората. Властният стремеж, който бе изпитвал досега, се превърна в отвращение пред онова, което се готвеха да сторят.
Наоколо съществата, също едва избегнали гибелта, бяха нападали по склона. Постепенно се надигаха и кой по-бавно, кой по-бързо, се връщаха назад и търсеха прикритието на гората.
— Ако не беше онзи търбух — пръв се обади Грен, — сега да сме мъртви. Как си, Пойли?
— Не ме закачай — промълви момичето, скрило лице в шепите си.
— Ще имаш ли сили да вървиш? Хайде да се връщаме при пастирите.
— Чакай! — спря го Ятмур. — Излъгахте Хътуир и останалите, че сте велики духове. Сега те знаят, че не можете да се съпротивлявате на зова на Черното гърло. Излъгахте ги и те положително ще ви убият.
Грен и Пойли се спогледаха безпомощно. Въпреки непознатите порядки, щеше да им бъде приятно да се озоват отново сред себеподобни. Никак не им се нравеше перспективата пак да се окажат сами и да се скитат безцелно.
— Не се страхувайте! — обади се гъбата, прочела мислите им. — Има и други племена! Какво ще кажете за племето на рибарите? Стори ми се, че са по-дружелюбни от пастирите. Защо не поискате Ятмур да ви заведе при тях?
— Далеч ли е убежището на рибарите? — попита Грен момичето.
Тя се усмихна и стисна ръката му.
— С удоволствие ще ви заведа. И оттук се вижда къде живеят.
Момичето посочи към подножието на вулкана. От другата страна на склона се очертаваше проход, от който се изливаше широк поток.
— Там минава Дългата вода — рече Ятмур. — Виждате ли онези странни тумбести дървета? Три от тях растат на брега. Там живеят рибарите.
Обърна се с усмивка към Грен. Беше красива и привлекателна.
— Хайде да се махаме от този кратер, Пойли — рече момчето.
— Онова страшно пеещо чудовище… — започна тя и посочи с ръка към върха.
Грен я улови за ръката и й помогна да се изправи.
Ятмур ги гледаше мълчаливо.
— Да вървим! — рече тя и ги поведе надолу към реката. Младежите я последваха, като от време на време хвърляха боязливи погледи назад.
Глава петнадесета
Спуснаха се в подножието на Черното гърло, край потока, наричан Дългата река. Щом се измъкнаха от сянката на вулкана, обгърна ги мека влага. Водите се носеха тъмни, устремни, гладки. На отстрещния бряг започваше джунглата с гъстата си колонада от стъбла.