Пойли потопи ръка във водата, намокри челото и изтри лицето си.
— Толкова съм изморена — въздъхна тя. — Не се чувствувам добре. Не искам да продължавам нататък. Всичко е толкова необичайно и толкова различно от прекрасните средни слоеве на джунглата, където живеехме с Лили-йо. Не разбирам какво се е случило на това място. Светът ли е полудял, или оттук започва да се разпада? А може и това да е самият му край?
— Все някъде свършва — обади се Ятмур.
— Ами ако неговият край е мястото, откъдето можем да започнем всичко отначало? — прокънтя гласът на гъбата.
— Починем ли си, ще се почувствуваме по-добре — обади се Грен. — Тогава и ти, Ятмур, ще можеш да се върнеш при своите пастири.
В същия миг с крайчеца на окото си той долови някакво раздвижване. Скочи и бързо извади оръжието си, насреща му бяха трима космати мъже, които сякаш изникнаха от земята.
Ятмур също бе скочила.
— Грен, внимавай да не ги нараниш — извика тя. — Те са рибари и са напълно безопасни.
Действително новодошлите изглеждаха доста беззащитни. След като ги огледа, Грен се запита дали имат нещо общо с човешкия род. Бяха пълни, а силно окосмените им тела бяха меки, почти като гниещи растения. На коланите им все пак висяха ножове, но не носеха друго оръжие и стояха с отпуснати покрай тялото ръце. Единственото им украшение представляваха коланите, изплетени от висящи растения. Глуповатите изражения и на тримата толкова много си приличаха, сякаш бяха униформа.
Грен бе поразен и от друго — точно както бяха казали пастирите, новодошлите имаха по една дълга зелена опашка.
— Донесохте ли ни храна? — попита първият от тях.
— Има ли нещо за нашите шкембета? — не се сдържа вторият.
— Какво ще ядем? — присъедини се и третият.
— Те мислят, че сте от моето племе, единственото, с което са се срещали — обясни им Ятмур. Сетне се обърна към тримата. — Не сме донесли храна за вашите шкембета. Просто минаваме оттук.
— И ние нямаме риба за вас — обади се първият рибар.
Останалите почти в хор додадоха:
— Времето за ловене на риба ще настъпи скоро.
— Не носим нищо за размяна, но ще се радваме, ако ни дадете малко храна — рече Грен.
— Нямаме риба за вас. Нямаме и за нас. Скоро ще дойде време за риболов.
— Чух ви още първия път — отговори Грен. — Исках да знам дали ще ни дадете, когато вече имате риба.
— Рибата е хубаво нещо. Когато дойде, ще има за всички.
— Добре. Тези хора наистина са доста простовати — въздъхна Грен.
— Може да са простовати, но не тичат към Черното гърло да се хвърлят в него — рече гъбата. — Трябва да ги попиташ как успяват да се противопоставят на кошмарната мелодия? Да отидем в убежището им. Струват ми се напълно безопасни.
— Ще ви придружим — заяви Грен на рибарите.
— Дойде ли рибата, ще наловим достатъчно. Вие не знаете как се прави това.
— Тогава само ще наблюдаваме.
Рибарите се спогледаха. По глуповатите им лица се изписа смущение. Те безмълвно се обърнаха и поеха нагоре по брега. На нашите трима пътници не им оставаше нищо друго, освен да ги последват.
— Познаваш ли добре тези хора, Ятмур? — попита Пойли.
— Съвсем бегло. От време на време търгуваме с тях, но моето племе се бои от рибарите, защото са доста особени — сякаш са мъртви. Никога не напускат този бряг.
— Едва ли са глупави, щом добре си похапват — рече Грен, като оглеждаше пълните фигури пред тях.
— Вижте, те държат опашките си — възкликна Пойли. — Никога не съм виждала такова нещо.
„Лесно ще ги подчиня“, помисли си гъбата.
Хората бяха навили опашките си и ги прикрепваха с ръка, явно бе, че го вършеха съвсем машинално. Оказа се, че те са неимоверно дълги. На гърба, там, където започваха, се виждаше неголяма зелена подутина.
Неочаквано тримата се извърнаха едновременно.
— Вие останете тук — рекоха те. — Наближихме нашите дървета и трябва да ни изчакате. След малко ще ви донесем риба.
— Защо не може да дойдем с вас? — попита Грен.
— Защото нямате опашки — изсмя се единият и последва двамата си спътници.
— Много са странни — въздъхна Пойли. — Никак не ми харесват, Грен. Да се махаме. Все ще намерим нещо за ядене.
— Глупости! — обади се гъбата. — Те може да се окажат доста полезни. Виждате ли, имат лодка.
И наистина край брега под дърветата се виждаха неколцина дългоопашати. Изтегляха подобие на мрежа в нещо като лодка. Тя бе завързана здраво за брега, за да не я отнесе течението.
Тримата рибари се присъединиха към тях и също се заловиха за мрежата. Очевидно бързаха, но движенията им бяха мудни.
Пойли местеше поглед от рибарите към дърветата над тях. Не беше срещала толкова странни дървета. Израсли встрани от останалата растителност, те напомняха на гигантски ананаси. Истинска яка от листа, целите в бодли, обграждаше основата и централната месеста част на стъблото, чиято тумбеста форма удивително напомняше пъпчиво яйце. От всяка пъпка излизаха дълги, тънки стъбла, а от върха на стъблото — листа, тънки и заострени. Някои стърчаха право нагоре, други падаха тежко към водата.