— Хайде стани — обади се Грен и му подаде ръка. — Целият си се разтреперил. Няма от какво да се страхуваш. Ако отговориш на въпросите ни, няма да ти сторим нищо.
От устата на рибаря се изсипа поток от неразбираеми думи. Той махаше развълнувано с ръце.
— Говори по-бавно. За дървото ли става дума? Я повтори.
— Моля ви… Тумбакът дърво. Аз и моите приятели, и всички сме едно с дървото тумбак… Сега убихте тумбачестата ми връзка, сега не ми е добре, няма вече от онази течност… Нахални, загубени хора сте вие и нямате дърво тумбак. Как искате да разберете какво ми е на мен…
— Спри! Говори свързано, тумбак такъв! Нали си човек? Наричате тези високи подпухнали растения дърво тумбак, така ли? И им служите, нали? Кога те хванаха? Преди колко време?
Въртейки глуповато глава, рибарят вдигна ръка на около метър от земята и отново заломоти:
— Малки, съвсем малки. Дървото ни прибира… в легло, люлее ни, гушка ни като майка. Бебетата са увити в меки листа и само краката им се виждат, сучат от дървото, а за да проходят, им трябва тумбачесто въже. Пуснете ме да си намеря тумбачесто въже, иначе ще се превърна в бебе.
Пойли, Грен и Ятмур не разбираха и половината от онова, което човекът им обясняваше, и само го гледаха с широко отворени очи.
— Имам чувството, че говореше по-смислено, преди да му отрежем опашката — прошепна Ятмур.
— Ще те освободим… всички хора от племето ти ще бъдат свободни — обади се Грен, с думите на гъбата. — Ще ви отведем далеч от тези дървета. Ще се движите където искате, ще започнете нов живот, няма да сте повече роби.
— Не, не, моля ви. Тумбестите дървета ни гледат като цветя! Не искаме да сме диви като вас, няма ли ги прекрасните тумбачести дървета…
— Я стига си дрънкал за тези дървета! — Грен вдигна ръка и рибарят веднага млъкна, прехапвайки устни. — Ние сме ваши освободители и трябва да сте ни благодарни. А сега бързо кажи кога започва риболовът? Скоро ли?
— Скоро… сега… моля те. — И рибарят посегна да улови ръката на Грен, с надеждата да го омилостиви. — Повечето време няма риба в Дългата река. А няма ли риба, няма и храна. После пък Черното гърло започва да пее на всички същества, за да ги изяде, тогава тумбачестото дърво ни шепне нежно като същинска майка и ни пази да не се хвърлим като останалите в устата на гърлото. За кратко гърлото си почива — не пее, не яде, не шуми. И пуска всичко, което не му е нужно, в Дългата река. В такива мигове идва голямата риба и ние, понеже сме много гладни, хващаме всички големи парчета. Бързите рибари хващат с мрежата бързите риби, храним голямото щастливо тумбачесто дърво, храним тумбачестите хора, всички ядат…
— Добре, добре, стига — прекъсна го Грен.
Рибарите на брега притихнаха, но след малко подеха бурен спор. Момчето се отпусна на земята и улови главата си с ръце.
Гъбата вече бе взела решение.
— Можем да ги освободим от унизителния живот, който водят — обади се по едно време Грен.
— Но те не искат такова нещо — рече Ятмур. — Те са щастливи.
— Те са отвратителни — обади се Пойли.
Докато спореха, водата неочаквано промени цвета си. Хиляди парчета и късчета изплуваха на повърхността, изпъстряйки я с всевъзможни цветове.
— Ето остатъците от пиршеството на гърлото — възкликна Грен. — Да вървим, преди лодката да се е отдалечила от брега и рибарите да започнат улова. Извадете ножовете.
Подтикван непрестанно от гъбата, той тръгна, последван от Ятмур и Пойли. Единствено пастирката хвърли поглед през рамо към изоставения рибар, който се търкаляше отчаяно на земята, сляп и глух за всичко останало, освен за собственото си нещастие.
Останалите рибари бяха вече натоварили мрежата в лодката. Забелязали промяната в потока, те с радостни възгласи скочиха в нея, закачайки внимателно опашките си за кърмата. Грен и двете му спътнички стигнаха до тях задъхани тъкмо когато последният се качваше в лодката.
— Скачайте! — извика Грен и тримата се хвърлиха върху поскърцващата палуба. Най-близките до тях рибари се обърнаха едновременно.
Лодката бе построена под ръководството на тумбачестите дървета и имаше точно определена задача — да помага на рибарите да уловят едрата риба от Дългата вода. Нямаше нито гребла, нито платно, тъй като трябваше само да пренася тежката мрежа от единия до другия бряг. Яко оплетено въже бе прехвърлено над водата и бе здраво завързано за дърветата на двата бряга. Лодката бе закачена за него с множество примки, та течението да не я отнесе. Управляваха я няколко рибари, които се улавяха за водещото въже, а останалите хвърляха мрежата във водата. И така вероятно беше от дълги години.