Животът на рибарите бе еднообразен. Когато тримата натрапници се появиха сред тях, нито те, нито дървото им знаеха какво да направят. Едната половина продължи да тегли плавателния съд към средата на потока, а другата се опита да се защити.
Рибарите скочиха срещу Грен и момичетата. Ятмур погледна назад. Твърде късно бе да се връща на брега. Извади ножа си и застана до Грен и Пойли. Щом рибарите се хвърлиха към тях, тя заби оръжието си в корема на първия, който се изпречи пред нея. Той политна, но другарите му я уловиха, избиха ножа от ръцете й и я завързаха.
След като обезвредиха Ятмур, дебелите мъже се хвърлиха срещу Пойли и Грен. А те, колкото и отчаяно да се съпротивляваха, накрая също бяха повалени.
Очевидно, преди да видят как сръчно борави с ножа си Ятмур, на местните хора и на господарите им на брега не бе хрумнало да използват оръжие — сега те до един бяха с ножове.
Наред с гнева и тревогата в главата на Грен се промъкваха и яростните възклицания на гъбата.
— Безмозъчни тъпаци! — кънтеше тя. — Как може да губите времето си с тези чучела. Режи опашките им, глупако, опашките! Тогава стават напълно безопасни!
Ругаейки, Грен заби коляно в слабините на един, стовари юмрук върху лицето му, изби посочения към него нож и се подпря на колене. Подтикнат от гъбата, той сграбчи друг рибар за шията, изви я с всичка сила и го запокити настрани. Сега вече пътят му беше чист. С един скок се озова на кърмата.
Там имаше близо трийсет зелени опашки, водещи към брега.
Момчето извика победоносно и насочи острието на ножа си към тях.
Разсече ги с няколко хладнокръвни замаха.
Лодката се залюля силно. Рибарите се мятаха и падаха.
Те стенеха, плачеха и оглеждаха остатъците от своите опашки. Останала без управление, лодката се полюшваше насред потока.
— Видя ли? — обади се гъбата. — Борбата свърши.
Докато се изправяше на крака, Пойли зърна с крайчеца на окото си някакво раздвижване на брега. Изплашен вик се откъсна от гърдите й. Грен и Ятмур се извърнаха в същата посока. И тримата замръзнаха, стискайки още ножовете си.
— Лягайте долу! — извика Пойли.
Подобно на назъбени мечове, лъскавите листа увиснаха над главите им. Трите тумбачести дървета махаха гневно с клони. Лишени от своите роби, те очевидно искаха да ги защитят. Туловищата им трепереха и тъмнозелените им остриета проблясваха над лодката.
В мига, в който Пойли залегна, първият лист удари грубата лодка и полетяха трески на всички страни. Секунда по-късно се стовари нов удар. Момичето разбираше, че такава неудържима бомбардировка неизбежно ще ги избие всички.
Страшно беше да се наблюдава неестественият гняв на дърветата. Пойли не искаше да позволи на страха да я парализира. И докато Грен и Ятмур лежаха свити под кърмата, без да чака съветите на гъбата, тя скочи, наведе се през борда и се залови да сече с ножа яките нишки, които я задържаха в потока.
Бронираните месести листа се люшкаха над главата на момичето. Рибарите също не останаха незасегнати: по палубата потекоха кървави ивици. Разплакани и уплашени, нещастните същества се гушеха едно в друго и се мъчеха да се отдръпнат от средата на лодката. Листата не преставаха да блъскат по бордовете.
Накрая якото въже поддаде под ударите на Пойли. Тя извика тържествуващо и видя как първобитният съд се понесе бавно по течението.
Не успя обаче да избегне удара на следващия месест лист и той се стовари върху гърдите й.
— Пойли — изкрещяха Грен и Ятмур, забравили всяка предпазливост.
За беда не стигнаха до нея. Загубила равновесие, тя се преви одве, със струяща кръв от дълбоката рана. Коленете й се подкосиха. За част от секундата погледът й срещна очите на Грен, сетне тя се преметна зад борда и потъна във водата.
Грен и Ятмур се наведоха през борда. Слабо раздвижване на повърхността показваше къде е паднала. Изплува отрязана длан с разтворени пръсти. Много скоро и тя изчезна, повлечена към дъното от ято риби.
Грен се строполи на дъното на лодката и заблъска отчаяно с юмруци.
— Не можа ли да я спасиш, нещастен лишей! За нищо не те бива! Как не можа да направиш нещо! Откакто се появи, имаме само неприятности!
Дълго време не идваше никакъв отговор. Изпълнен с гняв и мъка, Грен повика гъбата отново.
— Едната половина от мен е мъртва! — прошепна най-накрая тя.
Глава шестнадесета
Междувременно лодката се спускаше по течението. Смъртоносните тумбачести дървета бяха останали далеч назад, листата им напразно блъскаха водата.
Като видяха, че се отдалечават, рибарите започнаха да хленчат и да се вайкат. Ятмур се перчеше с изваден нож, за да им покаже, че не изпитва никаква жал към страданието им.