— Дебели тумбаци! Дългоопашати синове на подути дървета! Я млъквайте! Истински човек умря и ще го оплачете, иначе ще ви изхвърля през борда със собствените си ръце.
При тези думи рибарите млъкнаха уплашени. Скупчиха се покорно и заоглеждаха раните си. Ятмур се приближи до Грен, обгърна раменете му и притисна буза до неговата. За миг той се сепна и понечи да се отдръпне.
— Не жали прекалено за Пойли. Тя беше чудесна, но за всички ни настъпва момент, когато напускаме джунглата. Аз съм тук и ще бъда твоя другарка.
— Но сигурно искаш да се върнеш при своето племе, при пастирите — тъжно промълви Грен.
— Как не! Те са много далеч. Няма да намеря пътя дотам. Огледай се и ще видиш колко бързо се движим. Дори Черното гърло едва се забелязва. В опасност сме. Хайде, Грен, съвземи се! Попитай вълшебната си приятелка гъбата, накъде ни носи водата?
— Нищо не ме интересува.
— Грен, виж какво…
Прекъснаха я пронизителните викове на рибарите, които сочеха нещо напред. Наближаваха друго рибарско селище, а такива имаше много покрай Дългата вода. Няколко издути дървета бележеха мястото. Между двата бряга бе опъната мрежа и скупчени в лодката, доста обитатели чакаха край единия бряг. Опашките им висяка над ръба на мрежата.
— Ще се блъснем в тях! — рече Грен. — Какво да правим?
— Ще се разминем с лодката. Вероятно мрежата им ще ни спре, но пък така ще можем да излезем на брега.
— Погледни само как нашите глупаци са се събрали на единия борд. Ще ни обърнат. Ей, късоопашатковци! Дръпнете се, ще паднете.
Предупреждението му се загуби сред виковете на рибарите и бученето на водата. В следващия миг лодката се блъсна в мрежата и примитивният плавателен съд силно подскочи. Неколцина рибари цамбурнаха във водата. Само един успя да преплува до другата лодка. Двата плоскодънни съда се удариха челно и въжето на мрежата се скъса.
Течението понесе нашите пътници напред.
— Но какво става? — проплака Ятмур. Грен сви безпомощно рамене. Вече нищо не разбираше. Светът се бе оказал пълен с опасности и прекалено голям за него.
— Събуди се, гъбо — рече той. — Ти ни натопи в тези неприятности, сега трябва да ни измъкнеш.
В отговор гъбата започна да рови в мозъка на младежа. Зави му се свят и той тежко се отпусна на дъното на лодката. В съзнанието му се занизаха образи и картини. Гъбата търсеше информация за навигацията.
— Трябва да накараме тази лодка да ни се подчинява — обади се най-сетне нейният глас. — Само че няма с какво да я управляваме. Налага се да чакаме и да видим какво ще стане.
Това бе признание за поражение. Грен седна на палубата и прегърнал Ятмур през рамо, потъна в пълно безразличие пред съдбата си. Спомни си времето, когато двамата с Пойли бяха безгрижни деца в племето на Лили-йо. Животът им бе така лесен и приятен и толкова малко разбираха от него! Тогава беше и по-топло. Слънцето грееше право над тях.
Когато отвори очи, забеляза, че огненото кълбо е съвсем ниско над хоризонта.
— Студено ми е — промълви той.
— Притисни се до мен — приласка го Ятмур.
В краката им бяха натрупани листа, които очевидно рибарите бяха приготвили, за да загърнат в тях улова си. Момичето покри с тях Грен и го прегърна.
Полека-лека той се отпусна. Неочакваната й близост пробуди сетивата му и той започна несъзнателно да я милва. Топла и нежна като спомен от детството, тя се притисна пламенно до него. Погълнати от удоволствието на тези нежни докосвания, те напълно забравиха света.
Дори гъбата се отпусна, сгряна от човешката топлота и от милувките под листата. Лодката се носеше по течението, блъсваше се от време на време о брега, но не засядаше.
Не мина много и потокът се вля в по-пълноводна река. Подхвана ги водовъртеж, но успяха да се отскубнат от него. Умря един рибар и спътниците му изхвърлиха трупа през борда. Реката постепенно разширяваше коритото си, докато накрая едва се забелязваха бреговете й.
За хората и особено за Грен, в чието съзнание липсваше представата за дълги, празни пространства, това бе съвършено непознат свят. Те гледаха с широко отворени очи и навремени отвръщаха изплашено лица. Всичко наоколо се движеше! — не само неспокойната вода под тях. Задуха пронизващ вятър, който бързо щеше да стихне сред неизбродната джунгла, ала тук бе пълен господар. Браздеше водата с невидимите си стъпки, подмяташе лодката, която поскърцваше под напора му, хвърляше пръски в лицата на пътниците, рошеше косите им, свиреше в ушите им. След време се усили, всички започнаха да зъзнат, спуснаха се ниско гъсти облаци и скриха кръстосвачите от погледите им.