От двадесетината рибари в лодката шестима бяха тежко ранени в схватката с дърветата. Отначало те не смееха да се доближат до Ятмур и Грен, които приличаха на жив паметник на отчаянието. Един по един ранените умираха и бяха изхвърлени през борда след дълго оплакване.
Водата отнесе телата им към океана.
Реката бе достатъчно широка, та водните треви, които растяха край бреговете, не ги достигнаха. Пътниците почти не усетиха кога навлязоха в устието на реката, а оттам — в открито море. Ивицата сладка кафеникава вода стигаше далеч навътре в океана.
Полека-лека тя се размиваше и придобиваше синьо-зелени краски. Вятърът се усили и ги понесе успоредно на брега, но бяха толкова далеч от него, че джунглата изглеждаше като мъничък зелен лист.
Подканен от останалите, един от рибарите се приближи смирено до Ятмур и Грен, сгушили се под листата.
— Велики пастири — поклони се той ниско. — Бихте ли ме изслушали, ако въобще ми разрешите да говоря.
— Няма да ти сторим нищо, дебеланко. Закъсали сме го точно толкова, колкото и вие. Как не го разбирате? Искахме да ви помогнем и сигурно ще го направим, само отново да стигнем до сухия свят. Но моля те, събери мислите си, за да разбера онова, което искаш да ми кажеш.
Човекът отново се поклони. Останалите рибари също наведоха глави.
— Велики пастири, наблюдаваме ви от доста време. И ние, умните хора на тумбачестите дървета, преценихме какво представлявате. Разбрахме, че ще ни убиете веднага щом свършите играта на прегръщане с момичето под листата. Ние съвсем не сме глупаци, а тези, които не са глупаци, не се радват, че ще бъдат убити. Те искат да ядат, преди да умрат. Затова ви умоляваме да ни дадете нещо за ядене. Сега вече нямаме дърво, което да се погрижи за нас…
— Та ние самите няма какво да ядем — прекъсна го нетърпеливо Грен. — И ние сме хора като вас и също трябва да се погрижим за себе си.
— Уви, не смеем дори да се надяваме, че ще споделите храната си с нас, защото тя е свещена и вие искате да умрем от глад. Достатъчно сте умни, за да скриете парчетата скокливец, които винаги носите със себе си. Ние, велики пастирю, ще сме щастливи да умрем от глад, ако с това ще ви зарадваме дотолкова, че да запеете щастливата си песен и да изиграете още една игра на прегръщане.
— Ще ги избия тези тъпаци! — яростно избухна Грен и освободи Ятмур от прегръдките си. — Гъбо, кажи какво да ги правим? Ти ни въвлече в тази беля. Помогни ни да се измъкнем.
— Накарай ги да хвърлят мрежата във водата и да уловят малко риба — обади се гъбата.
— Добре! — скочи на крака Грен, помагайки и на Ятмур да се изправи, и започна да дава нареждания.
Тъжни, несръчни и раболепни, рибарите надиплиха мрежата край борда и я хвърлиха във водата, която гъмжеше от живот. Миг по-късно нещо едро се закачи и очевидно се закатери по мрежата нагоре.
Лодката се наклони силно. Ужасени, рибарите се развикаха. Няколко дълги щипки се заловиха за борда точно пред самия Грен. Без много да му мисли, той ги сряза с ножа.
Изведнъж срещу него се изправи гигантски рак. Когато зърна изпъкналите му очи, момчето отново замахна с ножа.
Морското чудовище безмълвно се отпусна и падна обратно във водата. Рибарите хленчеха от ужас. Изплашен не по-малко от тях, Грен усети и страха на гъбата. Обърна се и ритайки ги, се разкрещя:
— Ставайте, тъпи дебелаци! Лежите си и чакате да умрете! Само че аз не съм съгласен. Ставайте и приберете мрежата, преди някое друго чудовище да е пролазило при нас. Размърдайте се! Измъкнете проклетата мрежа!
— Велики пастирю, ако искаш да ни хвърлиш в бездните на мокрия свят, няма да чуеш от нас нито дума! Ти си велик, въпреки че доведе зверовете от мокрия свят, затова имай милост…
— Милост ли? Живи ще ви насека, ако не приберете веднага мрежата. Бързо! — крещеше Грен.
В мрежата се бяха оплели най-различни създания и подскачаха на дъното на лодката между краката на рибарите.
— Чудесно! — възкликна Ятмур и сграбчи ръката на момчето. — Толкова съм гладна. Сега вече зная, че ще оцелеем! Скоро ще настъпи и краят на това досадно пътуване по вода.
Лодката продължи да се носи напред. Отново легнаха да спят. И пак застудя. Когато се събудиха, установиха, че лодката е престанала да се движи.
Грен отвори очи и надникна през борда. Пред погледа му се бе ширнала пясъчна ивица, по която растяха ниски храсти. Двамата с Ятмур бяха сами.
— Гъбо! — изкрещя момчето и скочи. — Ти никога не спиш, защо не ме събуди, когато разбра, че водата е спряла? И ония шкембелии са избягали?
Грен погледна назад към океана, който ги бе довел дотук. Сгушена до него и зъзнеща, Ятмур бе вперила поглед към странното възвишение, което се подаваше над храстите.