— Няма да са отишли далеч рибарите — обади се гъбата в съзнанието на Грен. — Нека те първи се сблъскат с опасностите, които може би заплашват и нас. Наспете се с Ятмур. Ще ви са нужни сили. Нищо чудно тук да основем нашето царство, приятелю!
Грен само махна с ръка. По небето вече не кръжаха кръстосвачи и за него това бе лош знак. Наоколо, освен безкрайната морска шир и мрачния остров, на който бяха спрели, се виждаше само една птица бързокрила. Необикновеното създание се носеше под ниско надвисналите облаци.
— По-добре да слезем на брега — рече Грен.
— Предпочитам да остана тук — възрази Ятмур, която не откъсваше поглед от подозрителната скала, но когато момчето й подаде ръка, тя я пое и без много приказки го последва.
Чуваше се ясно как тракат зъбите й. Озоваха се на негостоприемния плаж и се заоглеждаха, боейки се от евентуална опасност.
Птицата се спусна по-ниско, но продължаваше да се носи над главите им. Дървените й криле поскърцваха като ветроход с опънати платна.
Шумът привлече вниманието на младежите и те вдигнаха очи. В същия миг странното създание, очевидно забелязало сушата, закръжи над тях.
— Нас ли следи? — попита Ятмур.
Имаха две възможности да се скрият. Едната бе да се приютят под лодката, а другата — сред ниските храсталаци на джунглата, които стигаха до плажа. Лодката обаче не им се стори достатъчно надеждно убежище от едрата птица, която можеше да връхлети върху нея, и предпочетоха гората.
Птицата се спускаше стремително, без да прибира криле, и те потреперваха от скоростта и въздушната струя. Тя бе грубо подобие на истинските пернати, изпълвали някога небосклона на Земята. Те бяха загинали преди стотици години, когато, движейки се към последната фаза на своето съществуване, Слънцето бе започнало да сипе смъртоносна радиация.
— Дали ни е забелязала? — тихо попита Ятмур и надникна между листата. Тук, в подножието на скалата, бе доста хладно.
В отговор Грен само стисна силно ръката й. Той бе колкото изплашен, толкова и ядосан и гласът му изневери. А и гъбата бе потънала в поредното си мълчание и с нищо не му помагаше.
Вече бе ясно, че трудно подвижната птица няма да успее да запази равновесие и ще се блъсне в земята. Тя се спускаше стремително надолу, сянката й мина над храстите и крилете й разрошиха с краищата си короните на дърветата. Сетне настъпи тишина. Не се чу удар, макар да предполагаха, че птицата е паднала на не повече от петдесетина метра разстояние.
— Гледай ти! — възкликна Грен. — Дали пък нещо не я погълна?
Той се опита да си спомни как изглежда пейзажът наоколо, но не се досети за нищо, което да бъде достатъчно голямо, за да погълне летящото чудовище.
Глава седемнадесета
Мълчаха в очакване. Наоколо цареше гробна тишина.
— Изчезна като призрак! — промълви Грен. — Да идем да проверим какво се е случило.
Момичето се вкопчи в него и се опита да го задържи.
— Не познаваме местността и опасностите, които крие. Нека не предизвикваме съдбата. Тя и без това ни поднася достатъчно неприятности. Нямаме представа къде сме. Нека се уверим, че можем да живеем тук.
— Аз лично предпочитам да предизвиквам съдбата, а не да я чакам да ме застигне. Но може би в случая си права, Ятмур. Имам предчувствие, че тук не е най-благоприятното място за нас. Какво ли се е случило с ония тъпи тумбаци?
Излязоха край брега и поеха бавно по тясната пясъчна ивица, оградена от едната страна от високи скали, а от другата — от безбрежната вода. Оглеждаха се внимателно за някакви следи от нещастните им спътници.
Не се наложи да търсят дълго.
— Минали са оттук — извика Грен по едно време. Стъпки в пясъка показваха мястото, където тумбачестите им приятели бяха слезли на брега. Много от следите бяха съвсем характерни за тях — личеше, че са се спъвали един в друг, падали са, опирали са се на ръце. Ясно се виждаше накъде са поели бегълците; към пояс от дървета с дебели увиснали листа. Грен и Ятмур тръгнаха сред тях, но неочакван приглушен звук ги спря. Съвсем наблизо някой стенеше.
Грен извади бързо ножа си.
— Който и да си — извика той, оглеждайки се в същото време за храна, — излизай, преди да съм те измъкнал със собствените си ръце.
Стенанията се удвоиха и вече се долавяха трудноразбираеми думи.
— Грен, това е някой тумбак! — възкликна Ятмур. — Не му се карай, ако е ранен.
Очите й бяха свикнали вече с полумрака и тя се спусна напред, коленичи на пясъка сред острите треви.
Трима тлъстички рибари се бяха сгушили около четвърти техен събрат. Когато той зърна момичето, разтрепера се целият и се извърна към нея.