Изумен, забравил страха си, Грен се надигна, за да се огледа, и в същия миг съзря шестнадесетте тумбачести рибари.
Те се бяха свили под най-отдалечените дървета до самата скалиста стена. И както би могло да се очаква от тях, бяха потърсили подслон под една козирка, която сега изливаше над главите им порой дъждовна вода. Обраслите им с косми тела изглеждаха страшно мокри, мокри и изплашени. Когато видяха Грен, те се развикаха и прикриха срамните си части с ръце.
— Излизайте! — провикна се Грен, като продължаваше да се оглежда, недоумявайки къде се е скрило морското чудовище.
Рибарите изглеждаха съвършено безпомощни под плющящия право в лицата им дъжд. Грен си спомни как жално бяха завили при вида на морския звяр. По всичко личеше, че се готвят да избягат от него. Суетяха се, скупчени един връз друг, и издаваха нечленоразделни звуци. Вбесен от невероятната им глупост, Грен се наведе и грабна първия камък, който му попадна подръка.
— Елате при мен, хленчещи тумбаци — подкани ги той. — И побързайте, докато не ви е открило чудовището!
— Какъв ужас, господарю! Всичко на този свят мрази нещастните тумбачести мъже! — завайкаха се рибарите и извърнаха тлъстичките си гърбове към него.
Ядосан, Грен ги замери с камъка и улучи един по задника. Добро попадение, но с твърде отрицателен резултат. Мъжът изпищя пронизително, изскочи на пясъка и побегна, подминавайки Грен към входа на пещерата. Останалите тутакси последваха неговия пример, стиснаха задниците си и се запрепъваха след него.
— Върнете се! — затича се подире им Грен по проправената от чудовището диря. — Стойте настрани от пещерата.
Никой не му обърна внимание. Мъжете скимтяха и един след друг скачаха в дупката.
Наоколо се носеше силната миризма на морското животно.
— Махай се оттук веднага! — обади се гъбата и изпрати силна тръпка по тялото на момчето.
От тавана и стените на пещерата стърчаха тънки скални образувания, които завършваха с по едно око, подобно на онези вън върху скалата. Те също бяха нащрек. При всяко блъсване на рибарите в тях те премигваха и светваха. Броят им непрекъснато се увеличаваше.
Разбрали, че са попаднали в капан, нещастниците пропълзяха обратно назад, опитвайки се да докоснат краката на Грен, и захленчиха за милост.
— Велики господарю, ти, който имаш толкова здрава кожа и умееш да убиваш. Ти, господарю на преследването и ловуването, виж как бързаме към теб още щом те зърнахме! Колко сме щастливи, че можем да те приветствуваме! Колко сме щастливи, че твоята светлина пълни очите ни! Бързахме към теб, но за беда краката ни поеха в грешна посока, вероятно се объркахме заради дъжда.
Във вътрешността на пещерата все повече очи се отваряха към групата. Грен улови най-близкия дебелак за косите и го изправи на крака. Останалите млъкнаха, очевидно зарадвани, че, макар и за малко, са ги оставили на мира.
— А сега слушайте! — процеди през зъби Грен. Започнал бе да ненавижда тези тъпаци, които събуждаха у него всички инстинкти на грубиян. — Казах ви и преди, че не желая да ви причиня зло. Но трябва да излезете час по-скоро оттук. Тук сте в опасност. Бързо на брега, всички до един.
— Ще ни биеш с камъни…
— Няма значение какво ще правя аз! Правете, каквото ви казвам. Бързо.
В същия миг започна онова, което Грен после щеше да нарече мираж.
Безброй очи се разтвориха.
Времето спря. Целият свят позеленя. На прага на пещерата рибарите, застинали на един крак, сякаш се готвеха да полетят, станаха зелени. Дъждът също позеленя. Всичко наоколо стана зелено и замря неподвижно.
Не само неподвижно, но и някак смалено. Всичко наоколо се сви и отдалечи.
Колко трая този зелен сън, никой не може да каже.
Грен почувствува, че нещо коренно се променя. Никога вече нямаше да изпита страх, да се опитва да достигне рая, света на зелената джунгла. Милион очи му казваха „не“ и го изхвърлиха обратно към света, на който принадлежеше…
Огледа се и видя, че е в същата пещера, разперил ръце и крака, сякаш лети. Беше сам. Хилядите очи наоколо постепенно се затваряха, а зелената музика в душата му стихваше. Почувствува се още по-самотен, след като и скалната кула оттегли присъствието си.
Дъждът продължаваше да вали. Момчето разбираше, че неизбродната вечност, в която се бе озовало преди малко, ще трае само още няколко мига. Времето… каквото и да бе то, бе нещо твърде субективно, нещо характерно само за човешките същества и непознато в растителния свят.