Изненадан от тази своя мисъл, Грен седна.
— Гъбо! — прошепна той.
— Тук съм…
Настъпи дълго мълчание.
Най-сетне гъбата отново се обади.
— Ти имаш мозък, Грен. Ето защо кулата не те прие, не прие нас. Тумбачестите ти приятели са почти толкова безмозъчни, колкото и морското чудовище или птицата. Те бяха приети.
Настъпи отново мълчание.
— Къде бяха приети? — попита Грен. — Виденията бяха толкова красиви…
— Сега е векът на растенията — обади се след време гъбата. — Те никнат и се развиват без разум и мярка. Придобили са всевъзможни разновидности, завзели са всякакви територии, до най-затънтените кътчета. Земята е претъпкана с тях. Къде ли ги няма… безмозъчни, те хвърлят семената си, където им падне, растат безогледно и хаосът става още по-голям. Преди много векове, когато твоите прадеди са владеели планетата, те са знаели как да прочистват цветните лехи в своята градина. Разсаждали са ги, плевели са ги. Природата е изобретила свой собствен градинар: тази функция са поели скалите. Вероятно на много места съществуват такива „чистачи“… които разреждат растителността…
— Къде ги разреждат? — попита Грен. — Нима има толкова място?
Тежка въздишка пробяга по пътеките на съзнанието му.
— Не разбираш ли, че правя предположения, Грен? Откакто съм с теб, се превърнах в част от човечеството. Кой може да каже какъв е светът за различните форми на живот? Слънцето представлява едно за вас, а друго — за цветята. За нас морето е пагубно, докато за онова огромно нещо, видяхме какво стана преди малко… Никой не може да отгатне, камо ли да каже накъде вървим. А и как би могло, след като светът е продукт на… нерадиоактивни процеси…
Грен се изправи несигурно.
— Лошо ми е — промълви той и залитайки, се измъкна от пещерата.
— …Да мислим за други измерения, за други начини на съществуване… — не спираше гъбата…
— Моля те, млъкни! — извика момчето. — Какво ме интересува, че има такива места? Не искам… не мога… Това си беше някакъв проклет мираж, така че остави ме на мира. Искам да повърна.
Дъждът бе намалял. Капки барабаняха по гърба му, докато, подпрял се о едно дърво, той се бе свил одве. Главата го болеше, очите му се пълнеха със сълзи, стомахът му се бунтуваше.
Щяха да използуват големите листа за ветрила на лодката и двамата с Ятмур, заедно с четиримата оцелели рибари, щяха да се махнат оттук. Застудяваше, така че можеха да използуват същите листа и за завивки. Светът наоколо не приличаше на рай, но все пак беше поносим.
Той още изхвърляше съдържанието на стомаха си, когато чу гласа на Ятмур.
Вдигна очи. Момичето вървеше към него по мокрия пясък.
Глава осемнадесета
Двамата стояха, уловени за ръка, и той се опитваше да опише преживяното в пещерата.
— Радвам се, че се върна — промълви тя.
Момчето поклати виновно глава, тъй като мисълта за красотата на онова, което бе видял, не го напускаше. Чувствуваше се изморен. Плашеше го перспективата да се върне отново в морето, въпреки че очевидно нямаха друг изход.
— Да вървим тогава — обади се гъбата. — Муден си като тумбаците.
Без да изпуска ръката на Ятмур, Грен се обърна и затътри уморено крака по плажа. Задуха мразовит вятър, който довя още дъждовни облаци. Четиримата рибари чакаха сгушени точно там, където ги бяха оставили. Щом зърнаха Грен и Ятмур, те се проснаха отчаяно на земята.
— Стига вече — мрачно ги предупреди момчето. — Чака ни много работа и всеки от вас трябва да поеме своята част.
Над блестящата и лъскава като огледало вода се носеше лек бриз.
В сравнение с реещите се в небето кръстосвачи малката лодка с шестимата пътници приличаше на дървен отломък. Сега тя се отдалечаваше от острова и от високата скала.
Платното от големи, грубо прикрепени едно за друго листа висеше безпомощно на импровизираната мачта. Насрещният вятър отдавна го бе разкъсал и сега лодката се носеше напосоки, поета от силното топло течение.
Колкото до хората, едни следяха движението й с тревога, други с безразличие. Няколко пъти вече бяха яли и бяха спали, откакто напуснаха острова с голямата скала. Вляво от тях се простираше дълъг бряг, който отдалеч им се струваше скалист и само тук-там се забелязваха дървета. Издигаха се и гористи хълмове.
От време на време между лодката и брега се появяваха малки острови. Покриваше ги странна, нетипична за вътрешността растителност — ту необикновени дървета, ту странни цветове. Трети пък представляваха голи скали. Неведнъж пътниците затаяваха дъх от страх, да не се разбият в тях, но досега поне бяха успели да избегнат опасността.