Вдясно се бе ширнал безбрежният океан. По него се движеха сенки, напълно непознати за Грен и Ятмур.
Макар да бяха свикнали с подчиненото си положение в този свят, хората се чувствуваха потиснати от безутешните и тайнствени обстоятелства, сред които се бяха озовали. На всичкото отгоре се спусна гъста мъгла, която скри от погледа им сушата.
— Никога не съм виждала такава плътна пелена — обади се Ятмур, подпряла се на борда до Грен, който упорито се взираше напред.
— Нито толкова студена — додаде той. — Забеляза ли какво става със слънцето?
Наоколо не се виждаше почти нищо. Единствено грамадното слънце висеше ниско над водата и изпращаше широк ярък лъч към вълните.
Ятмур се притисна до Грен.
— Обикновено е високо над нас — промълви тя. — Сега водата сякаш ще го погълне.
— Гъбо, какво става, когато слънцето изчезне — попита Грен.
— Настъпва мрак — отвърна гъбата. Сетне добави с лека ирония: — Както вероятно сам се увери. Навлизаме във владението на вечния залез и течението ще ни отнесе още по-навътре.
Гъбата говореше сдържано, но Грен потръпна от страх пред неизвестността. Притисна Ятмур още по-силно към себе си и двамата се загледаха в огромното, обвито в мъгла кълбо. В това време една от сенките, които бяха забелязали по-рано, се изпречи пред лодката и я захапа с назъбената си паст. Миг по-късно мъглата се сгъсти и слънцето напълно изчезна от очите им.
— Оо! Ааа! — надигна се вой откъм кърмата, където дебеличките рибари се бяха сгушили сред купчина сухи листа. Те се изправиха и се вкопчиха в Грен и Ятмур.
— Велики господарю, ти, който така често играеш играта на прегръщане! Толкова беди ни сполетяха в този могъщ воден свят. Отдалечихме се много и сега непременно трябва да се върнем.
Дългите им коси лъщяха от полепналата влага, те въртяха очи, кимаха енергично и нареждаха:
— Някакво странно създание глътна слънцето, о, велики пастирю!
— Престанете да скимтите — ядоса се Ятмур. — Ние самите сме не по-малко изплашени от вас.
— Не чак толкова много! — възмутено възрази Грен, който се мъчеше да се отскубне от ръцете им. — Никой не може да се изплаши колкото тях. Та те винаги са обхванати от страх. Изправете се, подути тумбаци! Щом мъглата се вдигне, слънцето ще се покаже.
— Смел и жесток пастир си ти — провикна се единият от рибарите. — Нарочно скри слънцето от нас, за да ни изплашиш, защото вече не ни обичаш. Въпреки че ние с огромна радост приемаме тежките ти юмруци и сме щастливи да изслушаме обидите ти. Ти…
Грен го перна през лицето, доволен, че има на кого да излее яда си. Нещастникът се претърколи с жално скимтене. Събратята му се скупчиха над него и го смъмриха строго, че не се радва на ударите, с които го е удостоил господарят. Загубил контрол над себе си, Грен ги разбута встрани.
Ятмур се спусна да му помогне и в същия миг силен удар в лодката ги разпиля по палубата. По главите им се посипаха ситни прозрачни парченца.
Ятмур вдигна едно и го разгледа отблизо. Още докато беше в ръката й, то промени формата си, размекна се и се превърна в течност. Момичето гледаше изумено. Цяла стена от същата материя се издигаше пред лодката.
Едва сега схвана, че се бяха сблъскали с една от онези сенки, които така често пресичаха пътя им.
— Плени ни планина от мъгла — възкликна тя.
Грен бързо се изправи и накара развълнуваните рибари да млъкнат. На носа на лодката се беше отворил процеп, през който се процеждаше тънка струя морска вода. Той се приближи и огледа пробойната.
Топлото течение ги бе блъснало във висока ледена планина, която очевидно се носеше по вълните. Гигантският леден блок бе вдълбан на нивото на водата и именно в тази своеобразна ниша се бе заклещила лодката им. Затова и смачканият й нос се държеше все още на повърхността.
— Няма да потънем — успокояваше Грен Ятмур, — под нас има висок ръб. Само че не можем да използуваме повече лодката. Излезем ли от цепнатината, ще потънем.
И наистина дъното вече се пълнеше с вода, което красноречиво потвърждаваха воплите на рибарите.
— Но какво да правим? — попита Ятмур. — Може би не биваше да напускаме острова с високата скала?
Грен се огледа. Цяла редица от дълги остри зъби бе надвиснала над палубата, сякаш се готвеше да захапе лодката през средата. От тях се стичаха студени капки и падаха по гърбовете и главите на хората. Те се бяха заклещили в ледената паст на чудовището.
— Този леден гигант иска да ни изяде! — обадиха се някои от рибарите, които неспокойно се суетяха. — Настъпи смъртният ни час! — не млъкваха те. — При това ще умрем сред адски студ в противните челюсти.
— Лед! — възкликна Ятмур. — Да! Колко странно е, че тъкмо тумбестите рибари ни казаха какво е това. Грен, това е лед. В блатистите местности на моята родина, близо до Дългата вода, където живеят и рибарите, расте едно цвете, което се нарича блатниче. Понякога тези цветя, които виреят на сянка, си правят лед, за да скрият семената си в него. Когато бях малка, отивах в блатата, за да събирам ледените късчета и да ги смуча.