— Съвсем тъмно е! Не мога да видя нищо.
— Продължавай!
Около отвора стърчаха парчета стъкло. Изгнила дървесина се посипа наоколо, когато Грен залитна и се опита да се задържи за стената пред него. От другата страна на отвора се образуваше ниско помещение и когато момчето скочи вътре, се наряза на попадналите стъкла.
Отвън Ятмур изписка уплашено. Грен й се обади тихичко, за да я успокои, и притисна с ръка сърцето си, което лудо биеше. Огледа се в непрогледния мрак. Нищо не помръдваше. Тишината на вековете се бе настанила тук. Тя бе по-неумолима и по-жестока от който и да е звук, по-стращна от самия страх.
Момчето стоеше неподвижно, докато гъбата не го смушка.
Половината от тавана над главата му бе паднал. Навсякъде се виждаха натрошени тухли и метални пръти. За несвикналия с подобни предмети всичко бе неразбираемо. Застоялият въздух го задушаваше.
— В ъгъла. Нещо квадратно. Иди там — нареди гъбата, която очевидно се ориентираше много по-добре.
Грен неохотно се отправи нататък. Нещо се оплете в краката му. Къде опипом, къде с взиране, той различи шест дебели пръста, които много приличаха на онези, които бяха уловили Ятмур за глезена. Близо до него се извисяваше квадратна кутия, висока три пъти колкото неговия ръст, с три полукръга един над друг. Той стигаше само до най-долния кръг, за който гъбата рече, че било дръжка. Той послушно го помести.
Стената се отвори на около педя.
— Дърпай! Дърпай! — кънтеше гласът на гъбата. Ядосан, Грен затегли с всичка сила, та чак се раздрънча вътрешността на кутията, но онова, което гъбата нарече чекмедже, не се отваряше. Нещо над главата му прищрака. Продълговат предмет се претърколи шумно и се стовари на пода в краката му, вдигайки облак прах.
— Грен! Добре ли си? Какво е това долу? Излез!
— Да, да! Идвам! Гъбо, никога няма да успеем да отворим тази глупава кутия.
— А онова, което едва не те удари? Разгледай го. Може да е оръжие. Как нямаме подръка нещо, което да ни помогне…
Предметът бе тънък, дълъг и изострен в единия край. Приличаше на сплескано семе на цветето огнена урна. На пипане беше гладък и приятен, а не студен като метал. Гъбата съобщи, че това е контейнер. А когато разбра, че Грен може да го вдигне без особено затруднение, силно се развълнува.
— Трябва да изнесеш контейнера на повърхността — нареди тя. — Ще успееш да го провреш между камъните. На дневна светлина ще успеем да разгледаме по-добре съдържанието.
— Но то как ще ни помогне? Нима ще успее да ни закара до голямата суша?
— Не съм очаквала да открия лодка тук. А у теб няма ли поне любопитство? То е първият признак за надареност. Хайде, тръгвай! И ти си тъп като рибарите.
Раздразнен от тежката обида, Грен се закатери нагоре към Ятмур. Тя му подаде ръка, за да му помогне, но не се докосна до жълтата кутия, която носеше. Известно време те си шепнеха притиснати, за да се успокоят. Сетне двамата поеха нагоре към повърхността, като бутаха пред тях контейнера.
— Ах, че обичам аромата на дневната светлина! — промълви Грен и се просна по гръб на земята.
Когато Грен и Ятмур, мръсни и изподрани, се появиха на повърхността, нещастните рибари, заеквайки от облекчение, ги наобиколиха. Те танцуваха около своите господари, викаха и се оплакваха шумно, че са ги изоставили.
— Убий ни, красиви и жестоки господарю, преди да се хвърлиш отново в устата на земята! Прободи сърцата ни, но не ни оставяй сами да се борим с неизвестността и непознатите неща.
— Шкембетата ви са доста тлъстички, за да се промушите в теснините долу — рече Грен, докато разглеждаше раните си. — А след като се радвате толкова много, че ни виждате отново, защо не донесете малко храна?
Сетне двамата с Ятмур промиха раните си и почистиха праха и полепналата по тях пръст. Момчето насочи вниманието си към конейнера, преобърна го няколко пъти. Смущаваха го симетричността и правилността на формите. Очевидно рибарите споделяха чувствата му.
— Тази форма — толкова странна, не е за пипане — подскачаше един от рибарите наоколо. — Ако го уловиш, нека бъде само за да го хвърлиш във водния свят.
Събратята му се присъединиха към него.
— Предложението им е съвсем разумно — обади се Ятмур.
Подканян настойчиво от гъбата, Грен седна на земята и настани контейнера между коленете си. Докато го разглеждаше, усети, че гъбата грабва зараждащите се впечатления, преди да стигнат до ума му. Потръпна от ужас.