Всичко това Грен огледа без особен интерес. Много по-вълнуващо бе онова, което се случваше с цвета по време на опрашване. Погледът на Ятмур съвсем случайно попадна на дървесна муха, която премина със силно жужене покрай нея и кацна върху пестника на близкия цвят. С необикновен силен звук цветът и цилиндърът се стрелнаха нагоре, подети от пружина, изскочила от вътрешността на семенната кутийка.
Изплашена, Ятмур се скри в най-близкия храст, Грен също бе наблизо.
Всичко онова, което не представляваше особена заплаха, не представляваше интерес. Те бяха виждали как така наречените от тях дългокрачковци се държат по време на опрашването.
— Според статистиките вие сте по-способни от вашите шефове — не спираше да нарежда Красавица над тях. — Не забравяйте какво се случи със Съюза на служителите от Междупланетни превози в Бомбай! Защитете правата си, докато все още ги имате!
Само на няколко крачки от двамата младежи ново растение се готвеше да изстреля цилиндъра на семенната си кутийка.
— Хайде да се махаме — предложи Грен. — Да идем да поплуваме.
Едва изрекъл тези думи и усети гъбата да напомня за присъствието си. Той се олюля и се строполи върху близкия храст, сгърчен от болка.
— Грен! Грен! Какво става? — извика Ятмур и го дръпна за рамото.
— Аз… — думите отказваха да се отронят. Устните му посиняха, крайниците му не се подчиняваха. Гъбата го наказваше, като парализираше нервната му система.
— Бях твърде милостива към теб, Грен. Ти си само един нещастен зеленчук. Предупредих те! В бъдеще ще издавам нареждания, а ти ще се подчиняваш. Не съм очаквала да мислиш кой знае колко, но поне можеш да правиш наблюденията, върху които да мисля. Ето сега е моментът да открием нещо ценно, свързано с тези растения, а ти като пълен тъпак си тръгваш. Да не искаш да изгниеш тук, на тази скала? Ще ти напомням непрестанно за себе си, ето така!
Грен се свлече на земята и зари лице в тревата и калта. Разплакана, Ятмур се опита да му помогне.
— Пак магическата гъба, нали? — попита тя през сълзи и с отвращение огледа лъскавата кора, която обгръщаше врата и главата на нейния любим. — Грен, скъпи мой. Спуска се мъгла, трябва да се махаме оттук. Да слезем при другите.
Той поклати глава. Отново владееше тялото и крайниците си — болката бе стихнала, но се чувствуваше като смазан.
— Гъбата настоява да остана тук — едва пророни той. Сълзи на безпомощност напираха в очите му. — Иди долу при рибарите.
Ятмур се изправи отчаяна, собствената им безпомощност я вбесяваше и в същото време я натъжаваше безкрайно.
— Ще се върна много скоро. Някой трябва да наглежда дебелаците. Толкова са глупави, че ако не им наредиш, няма да се сетят дори да ядат. — Спускайки се по склона, момичето тежко въздъхна: — О, велики духове на слънцето, прогонете магическата гъба, преди да е убила с жестокостта и злобата си моя любим.
За нещастие духовете на слънцето се оказаха твърде слаби. Откъм морето задуха мразовит вятър и разстла гъста мъгла, която скри напълно небесното светило. Край брега мина айсберг. Скърцането и пукането му отекваха още дълго след като изчезна нейде в мъглата.
Легнал сред храстите, Грен наблюдаваше. Над него Красавица ритмично обикаляше и редеше своите лозунги.
Трети представител на дългокрачковците се надигна, готов да изстреля своята семенна кутийка. След като слънцето вече се бе скрило, процесът протичаше чувствително по-бавно. Голямата суша се бе скрила в мъглата. Над главата на момчето прелетя пеперуда, която бързо се загуби от погледа му. Грен отново остана сам върху скалистото възвишение, сред всепроникващата влага. Бе сам, отделен от себеподобните си и от намесата на гъбата. Преди време тя го бе убедила, че го очаква слава и власт, но сега само му се гадеше. Така или иначе не знаеше по какъв начин да се отърве от нея.
— Ето, още едно тръгва — наруши мислите му неговата повелителка. Четвърто растение се готвеше да изстреля своя цилиндър със семена. Много скоро той увисна като отрязана човешка глава. Вятърът го разлюля и го блъсна в съседния. Напомнящите на анемонии израстъци се вкопчиха един в друг и по този начин заклещиха неподвижно цилиндрите, които се полюшваха леко, стъпили на своите дълги като крака стебла.
— Виж ти! — възкликна гъбата. — Не ги изпускай от поглед, човече. И не се тревожи. Цветовете не са отделни растения. Изникнали са от ония шест израстъка, които видяхме и нарекохте пълзящи лапи. Наблюдавай внимателно и ще забележиш, че останалите цветове от тази група ще се опрашат след малко.
Част от вълнението на гъбата се предаде и на Грен и той престана да усеща студа, идещ от влажните камъни. Гледаше и се взираше, а и какво ли друго му оставаше. След известно време Ятмур се върна и метна отгоре му плетена от рибарите рогозка. После безмълвно легна до него.