Ятмур се престори, че не е чула безсмислената му забележка.
— Возим се върху дългокрачковците, но не знаем къде отиваме. Насложихме собствените си желания върху тези на растенията.
— Отиваме към голямата суша, естествено — ядосан рече Грен.
— Така ли? А защо не се огледаш?
И тя махна с ръка. Плавателното им приспособление бе поето от някакво течение и сега се движеше успоредно на брега. Дълго време Грен не сваляше разгневен поглед от скалите встрани от тях, докато не се увери какво всъщност става.
— Доволна ли си? — изсъска той.
Ятмур предпочете да замълчи. Тя се наведе напред и потопи ръка във водата, но бързо я отдръпна. На острова ги бе довело топло течение. А сега то бе студено и ги носеше към своя извор. Сякаш този студ стегна и сърцето й.
ЧАСТ ТРЕТА
Глава двадесета
Леденостудената вода носеше айсберги. Семенните кутийки на дългокрачковците упорито следваха своя път. Неочаквано надигнала се вълна ги заля и петимата пътници станаха вир вода. Но импровизираният им сал упорито поддържаше курса си.
Той не беше единствен. От бреговете на различни острови към голямата суша се носеха и други. Сега бе техният миграционен период, когато се отправяха към непознати земи. Някои, натрошени от айсберги, подскачаха хаотично по повърхността, но останалите държаха една посока. От време на време към хората се протягаха пръсти на пълзящи лапи, каквито вече бяха срещали на острова. Посивели от студ, израстъците търсеха по-топли места и се полюшваха на повърхността. Един от тях пролази дори по рамото на Грен, но той припряно и с отвращение го отхвърли.
Рибарите не се оплакваха твърде от посетителите, които пълзяха по тях. Още щом разбра, че няма да стигнат брега така бързо, както бяха се надявали, Грен разпредели храната на дажби и спътниците му изпаднаха в апатия. Студът с нищо не допринасяше за подобряване на настроението им. Слънцето сякаш се бе удавило в морето и мразовитият вятър, изглежда, нямаше намерение да спре. Когато най-накрая от мрачното небе връхлетя и виелица, тя едва не смъкна кожите на съвършено безпомощните пътници.
За лишените от въображение това пътуване вероятно бе съвършено безцелно. Честите мъгли, които ги обгръщаха на вълма, засилваха това впечатление, а когато се разсейваха, пред пътниците се разкриваше неизменната тъмна линия на хоризонта, която ги караше да изтръпват. Най-сетне салът им се отклони от курса си.
Сгушени в средата на своето открито превозно средство, Грен и Ятмур неочаквано се събудиха от бъбренето на тримата тумбачести.
— Мръзнем мокри сред водата и влагата на този воден свят! Възхваляваме всичко, защото или трябва да се изсушим, или да умрем. Няма нищо по-хубаво от това да си на сухо и на топло, а топлият и сух свят иде към нас.
Грен ядосано отвори очи, за да разбере каква е причината за тази гюрултия.
И наистина дългите тънки стебла на дългокрачковците вече се виждаха. Отклонили се бяха от леденото течение и с непоколебима решителност се отправяха към брега. Пътниците бяха достатъчно близо, за да видят, че той е покрит с гори.
— Ятмур! Спасени сме! Най-сетне — към брега! — обърна се Грен към момичето след дълго мълчание.
Тя се изправи. Изправиха се и рибарите. За първи път, обединени от общата радост, те се прегърнаха с огромно облекчение. Красавица кръжеше над тях.
— Помнете какво се случи с Лигата на мълчаливата съпротива през 45-а! Говорете за своите права! Не слушайте в какво ви убеждават — това са лъжи и пропаганда. Не позволявайте да ви измамят и да ви притиснат между бюрокрацията на Делхи и комунистическите интриги!
— Скоро ще сме добри сухи момчета!
— Стигнем ли там, ще си запалим огън — обади се Грен.
Ятмур искрено се зарадва да го види в по-добро настроение, но неочаквано, обзета от съмнения, попита:
— А как ще слезем от тук?
Ядосан, че са нарушили удоволствието му от победата, Грен я погледна сърдито.
— Растенията ще открият сами такова място, за да хвърлят там семената си. Намерят ли го, ще спрат. Тогава и ние ще стъпим на сушата. Излишно се тревожиш. Аз владея положението.
Момичето не можеше да разбере защо той й отговори така остро.
— Но ти не го владееш, Грен. Онова, на което сме стъпили, ще ни отведе където си иска и ние сме безпомощни. Точно затова се тревожа.
— Безпокоиш се, защото си глупава.
Макар и засегната, Ятмур реши, че въпреки всичко трябва да потърси някакво разумно решение, при дадените обстоятелства.
— Стъпим ли на брега, всички ще се успокоим. Тогава вероятно и ти ще се държиш по-добре с мен.