Сгушени един до друг, те стояха нащрек с извадени ножове. Снегът неочаквано се превърна в дъжд, сетне внезапно спря. На един от отсрещните хълмове зърнаха около десетина бели фигури, които влачеха подобие на шейна, натоварена с торби и с един цилиндър от семенните кутийки на дългокрачковците.
Заблуден слънчев лъч пробяга по безрадостните хълмове. Сякаш изплашили се от него, белите фигури побързаха да се скрият.
Грен и Ятмур се спогледаха.
— Хора ли бяха? — попита Грен.
Тя само сви рамене в отговор. Не знаеше. Не знаеше какво означава тази дума. Бяха ли хора дебеланковците, които лежаха, заровили лица в калта? А Грен, станал толкова неразбираем напоследък? Изглежда, гъбата му бе взела ума, нима можеше да се каже, че той продължава да е човек?
Имаше толкова много неизвестни, някои дори не можеше да изрази с думи… Но ето че слънцето отново я погали с лъчите си. Небето бе прорязано от оловни и златисти ивици. По планинските склонове се виждаха множество пещери. Можеха да се изкачат до някоя пещера и да си запалят огън. Може би имаше надежда да оцелеят…
Ятмур отметна полепналите по лицето й коси и пое бавно по склона. Чувствуваше се натежала и неспокойна, но от опит знаеше, че останалите ще я последват.
Глава двадесет и втора
Животът на високия склон бе поносим, а на моменти повече от поносим, благодарение на умението на човека да се радва и по най-дребен повод.
Сред величествения и същевременно страховит пейзаж хората се чувствуваха като истински джуджета, напълно незначителни. Природните стихии и явления се зараждаха и отминаваха, независимо от тяхната воля. Водеха скромното си съществувание, съобразявайки се с планинския скат и облаците, с калта и снега.
Потокът на времето вече не се мереше с ден и нощ, а по съвсем други признаци. С бурите, които ставаха все по-чести, с разликите в температурите, с редуването на леденостудените и горещите дъждове, които караха хората с писък да се крият в пещерите си.
Грен ставаше все по-мрачен и неразговорлив — очевидно гъбата взимаше все по-голямо надмощие над волята и мислите му. Тя си даваше сметка, че заради нейната намеса хората се бяха озовали в обстановка, твърде неподходяща за собствените й планове да се разпространи; ето защо откъсваше с всички възможни средства Грен от себеподобните му.
Още едно важно събитие им помогна да мерят времето. В една бурна нощ Ятмур роди син.
Това й даде сили да живее. Нарече го Ларен и беше много щастлива.
На далечен планински скат някъде на Земята Ятмур люлееше своето бебе и му пееше, въпреки че то отдавна бе заспало.
Върховете на планината се къпеха във вечно залязващото Слънце, докато в низините цареше непрогледна нощ. Тази гола и пуста територия бе сгрявана твърде рядко от случаен слънчев лъч, докато скалистите върхове, подобно на живи същества, бяха устремени нагоре към светлината.
Дори когато мракът бе най-непрогледен, той сякаш не беше абсолютен. Също както и смъртта не е абсолютна — химическите вещества на живота се трансформираха и създаваха нов живот — често пъти тъмнината е просто по-слаба светлина, царство, където се заселват същества, принудени да напуснат слънчевите, но извънредно гъсто населени райони.
Сред тези изгнаници бяха и кожокрилите, които прелетяха с бръснещ полет над главата на майката, наслаждавайки се на акробатичните си умения — спускаха се стремглаво надолу със затворени криле, после, възползвайки се от първия попаднал им въздушен поток, се издигаха нагоре. Младата майка ги показваше на своето бебе.
— Ето ги, Ларен, виждаш ли ги? Ей там долу в дерето, а сега… ето ги горе! Пак към слънцето. Виждаш ли колко са високо?
Момченцето бърчеше носле. Летците се гмуркаха, крилете им проблясваха на слънцето, преди да се спуснат сред сенките, и само след миг изскачаха, сякаш от морска вода, нагоре, чак до облаците, обвити в бронзов ореол. Те бяха част от пейзажа точно толкова, колкото и планините. Отразяваха светлината към мрачния свят долу и разсейваха сенките, докато голата земя се покриеше с игриви златисти петна.
Кожокрилите се стрелкаха именно в непостоянната граница между светлината и тъмата, хранеха се със спори, които дори в този неблагоприятен за тях район на света летяха в изобилие, изпълнявайки вечната задача на всяко живо същество да заема нови територии. Ларен протягаше ръчички и щастливо се кискаше, щастливо се смееше и майка му, която се радваше на всеки момент със своето дете.
В същия миг един кожокрил пикира по-бързо от обикновено. Изненадана, Ятмур го следеше със свито сърце дали ще успее да овладее положението. Странното създание се изви надолу, докато другарката му се носеше над него. За няколко секунди изглеждаше, че смелият летец ще се справи, но звукът от сблъсъка му със склона бе красноречиво доказателство за неуспеха!