Едва когато стигна входа, си даде сметка, че никак не е сигурна как ще я приемат. Късно беше да се отказва. Когато връхлетя вътре, тумбаците и планинците скочиха да я посрещнат.
Глава двадесет и трета
Грен се отпусна на колене сред острите камъни на входа на пещерата.
Представите му за външния свят напълно се бяха объркали. Пред очите му от всички страни изникваха и се въртяха стотици мънички килийки, цяла стена, също като медна пита. Чувствуваше, че има хиляди ръце, но не можеше да избута стената. Килийките, натежали от сироп, затрудняваха движенията му. Неочаквано стената се затвори над главата му. Остана съвсем тесен процеп. Младежът се взираше през него и някъде в далечината съзря дребни, едва забележими фигурки. Едната от тях бе Ятмур: коленичила, тя махаше ръце и плачеше, че не може да стигне до него. Виждаха се и дебелите рибари. Сред останалите различи Лили-йо — водачката на старата група, а сетне и самия себе си — гърчещ се в мъки!
Миражът постепенно се замъгли и изчезна.
Нещастен, Грен се отпусна назад към стената и килийките взеха да се разтварят пред очите му като утроби, от които изтичаха отрови.
Скоро те се превърнаха в уста, лъскави кафяви уста, които произнасяха откъслечни срички. Заповядваха му също като гъбата. Нарежданията им се сипеха толкова бързо, че в началото го порази не тяхното значение, а по-скоро присъствието им. Той пищеше пронизително, докато разбра, че гъбата не говореше жестоко, а по-скоро със съжаление; едва тогава той се опита да спре треперенето си и да чуе какво му казва тя.
— Няма същества като теб сред гъсталака на Ничията земя, където живеем ние — опитваше се да му обясни гъбата. — Нашата задача бе да се грижим за оцеляването на обикновените растения там. Те съществуваха без мозък, техен мозък бяхме ние. С теб е съвсем друго. В изключително древните наслоения на мозъка ти открих много неща. Толкова време прекарах с теб и видях толкова интересни неща, че почти забравих каква бе първоначалната ми цел. Ти ме плени, Грен, точно както и аз теб. И въпреки всичко дойде време, когато се наложи да си припомня истинското си предназначение. Храних се с твоя живот, просто нямах друг изход. В момента съм в криза, защото вече съм узряла.
— Не те разбирам — рече Грен.
— Трябва да взема решение. Скоро ще започна да се деля и трябва да пръсна спорите си; това е начинът ми за размножаване и нямам голяма власт над него. Мога да остана и тук с надеждата, че поколението ми ще оцелее в студа и влагата на тази мрачна планина. Или пък… да се прехвърля при някой нов домакин…
— Не и на моето дете.
— Защо не? Ларен е единственият ми изход. Той е млад и неподправен. Много по-лесно ще го насочвам от теб. Вярно е, че е твърде слаб, но вие с Ятмур ще бъдете около него, докато започне да се грижи за себе си.
— За нищо на света, ако ще се грижа и за теб.
Едва изрекъл последните думи, Грен получи удар право в мозъка, който го запрати в най-далечния ъгъл на пещерата.
— Вие с Ятмур за нищо на света няма да изоставите детето. Знаеш го добре, а и аз го виждам в мозъка ти. При първа възможност ще се измъкнеш от тези голи мрачни места и ще потеглиш към плодородните земи на светлината. Това отговаря и на моите планове. Времето напредва, човече, налага се да се съобразя с нуждите си. Познавайки те до най-малката подробност, признавам, че ми е мъчно за болката, която изпитваш, но за мен това е без всякакво значение. Знаеш колко важни са за мен личните ми проблеми. Налага се да имам способен и за предпочитане съвършено безсъзнателен домакин, който бързо ще ме отнесе в огрения от слънце свят, за да мога да хвърля семената си там. Избрах Ларен. Подходящ изход, не си ли съгласен?
— Умирам — простена Грен.
— А не, има време — проехтя гласът на гъбата.
В дъното на пещерата, където се бяха заселили рибарите, лежеше Ятмур. Застоялият въздух, ромонът на гласовете, тропотът на дъжда отвън — всичко това я унасяше. Младата майка дремеше до сина си, настанен върху купчина сухи листа. Хапнали бяха печена птица — тук-там прегоряла, на други места — недопечена. Дали бяха и на бебето да вкуси от нея.
Когато се появи разстроена на входа на пещерата, рибарите я посрещнаха възторжено:
— Влизай, прекрасна жено! Скрий се тук от капещата влага и от сипещите се облаци. Ела, сгуши се тук на сухо и се стопли.
— Кои са тези тук? — погледна тя към осемте планинци, които се хилеха и подскачаха около нея.