Сега отблизо те й се сториха много внушителни: с около една глава по-високи от хората, широкоплещести, наметнати с дълги кожи. В началото седяха зад рибарите, но сега се поотпуснаха и взеха да я обикалят, показвайки зъбите си, подвиквайки нещо на невероятния си език.
По-страшни лица Ятмур не беше виждала. Едри челюсти, ниски рунтави вежди и издадени напред носове и устни, почти като зурли. Брадите им бяха къси и жълтеникави, а по върховете на ушите им се виждаха кичури косми. Припрени и раздразнителни, те сякаш винаги бяха с разкривени лица. Всеки път, когато се опитваха да я попитат нещо, от устата им надничаха дълги остри зъби.
— Йеп, ти тук живееш, йеп? На Голям склон, йякър-якър, да? Живееш с тумбаци, да? Ти с тях, ийкър-йеп? Вие тук спиш, ядеш, лежиш? На Голям, Голям склон? — цялата тази тирада изстреля един от най-едрите планинци, докато се кривеше и подскачаше. Звуците отекваха груби и гърлени, а думите напомняха лай, ето защо тя едва-едва схвана какво й казваше. — Йепър-япър, да? Ти живее тук, на Голям склон?
— Да, живея тук, в планината — промълви Ятмур най-сетне, след като успя да събере малко смелост. — А вие къде живеете? Какви сте вие?
Наместо отговор човекът насреща ококори козите си очи и се взира в нея, докато се зачервиха. Сетне той бързо затвори очи, а от устата му се понесе пискливо задавено кискане.
— Тези хора — бодлива козина, хубави бодливи богове, жено — обясняваха тумбаците. В надпреварата си час по-скоро да й разкажат какво им тежи на душата, те подскачаха пред нея. — Викат им бодливата козина. Те са наши богове, защото тичат бързо по склона и искат да са наши богове, богове на стари тумбести момчета. Те са добри богове, силни и добри, жено. А пък имат и опашки.
Последното изречение бе изкрещяно с възторг. Те се понесоха из пещерата с викове и подскоци. Наистина едва сега Ятмур забеляза, че от задните части на планинците стърчаха под странен ъгъл някакви опашки. Рибарите ги гонеха и се опитваха да ги хванат, за да ги целунат. Ятмур се отдръпна стъписана. До този момент Ларен бе мълчал с широко отворени очи. Сега вече не издържа и зарева с цяло гърло. Танцуващите започнаха да го имитират, припявайки нещо свое.
— Дявол скача на Голям склон, на Голям склон. Зъби, много зъби хапят, късат, дъвчат и деня, и нощя. Тумбачести мъже пеят и се радват на своите богове. С бодлива козина са те. За колко много зли неща може да се пее! Яж, хапи и пий, когато дъжд се лее! Ай-ай-йе!
И докато препускаха в кръг, един от мъжете грабна Ларен от ръцете на майката. Тя извика, но изплашеното зачервено личице префуча край нея и изчезна тутакси. Планинците го подхвърляха насам-натам. Първо нагоре, после надолу, ту докосваше тавана, ту почти забърсваше земята. Бодливите кожи се заливаха от смях.
Вбесена, Ятмур скочи върху гърба на най-близкия планинец. Под пръстите си усети яките мускули на тялото му. Сепнат, той се извърна и заби двата пръста на сивата си ръка в ноздрите на младата жена. Режещата болка почти я заслепи. Тя се препъна назад и се строполи. Мъжът се хвърли върху нея. В същия миг и останалите се спуснаха отгоре им.
Това спаси Ятмур. Планинците започнаха да се налагат един-друг и съвсем забравиха за нея. Тя пролази встрани и откри Ларен да лежи здрав и читав на земята. Заплака от облекчение и го прегърна. Той, разбира се, също се разплака. Майката уплашено се озърна, но бодливите кожи бяха забравили и кавгата, и нея и се готвеха да пекат втората кожокрила птица.
— Махни дъжда от очите си, прекрасна жено! — утешаваха я дебелаците, скупчили се около нея. Те я потупваха, опитваха се дори да я погалят по косите.
Малко стъписана от тяхната фамилиарност в отсъствието на Грен, Ятмур ги попита:
— Как е възможно вие, които толкова се бояхте от мен и Грен, да не се страхувате от тези ужасни същества? Не виждате ли колко са опасни?
— А ти не виждаш ли, че те имат опашки? Само хора с опашки може да са богове на нас, тумбачестите мъже.
— Те ще ви убият.
— Наши богове са, радост ще е за нас да умрем от тяхната ръка. Така е, имат и зъби, но и опашки.
— Вие сте като деца, а те са опасни.
— Така си е. Острите зъби на бодливи козини са страшни. Но зъбите не казват лоши неща като теб и човека мозък Грен. По-добре е да умреш весело!
Скупчени около нея, рибарите закриваха полезрението й и тя се принуди да наднича над раменете им, за да види какво правят бодливите кожи. За момента те бяха утихнали, заети да късат и дъвчат печената птица. От време на време си подаваха голям кожен мех, от който отпиваха поред. И помежду си те бъбреха едва разбираемо за чужд човек.
— От колко време са тук? — попита тя.