— Често седят в пещерата, защото ни обичат — обади се един рибар, докато я галеше по рамото.
— Посещавали ли са ви и друг път?
Кръглите лица насреща й се ухилиха.
— Идвали са и преди. А ти и ловецът Грен не обичате прекрасните тумбаци мъже и ние плачем на Големия склон. Бодливите кожи ще ни заведат при едно голямо зелено дърво, така казаха.
— Значи ще ни напуснете?
— Ще си заминем и ще ви оставим на студения и тъмен Голям склон, където и лошо, и тъжно. А ние ще отидем на зелено място с дърво майка, където склоновете не се движат.
На Ятмур й стана горещо. В пещерата беше задушно, Ларен не спираше да хленчи и младата жена се почувствува смутена и объркана. Накара ги да разкажат всичко отново и те на драго сърце го сториха.
От доста време насам Грен не можеше да скрие неприязънта си към дебелите им спътници. Тази появила се отскоро зурлеста раса им бе предложила да ги отведе при някое от дърветата, които едновременно заробваха и хранеха тумбачестите мъже. Инстинктивно Ятмур усещаше, че не може да се вярва на дългозъбите планинци, но как да го обясни на рибарите! Разбираше, че много скоро ще остане сама с Грен в планината.
Натъжена от това и много други неща, за които междувременно се сети, тя заплака.
Мъжете се опитаха да я успокоят кой с каквото може — едни надничаха в очите й, други потупваха гърдите й, гъделичкаха я или закачаха бебето. Ятмур беше толкова нещастна, че не оказа никаква съпротива.
— Ще дойдеш с нас в зеления свят, прекрасна жено, пак ще бъдеш далеч от Големия склон, а и ние ще сме там — бъбреха те. — Ще видиш какви хубави сандвичи ще правиш с нас.
Окуражени от апатията й те посегнаха и към по-интимни части от тялото и Ятмур все така не се съпротивляваше и когато елементарната им похотливост беше задоволена, те се оттеглиха и я оставиха сама в ъгъла. След известно време един от рибарите й донесе парче печен кожокрил, което тя на драго сърце изяде.
„Грен ще убие бебето ми с тази гъба, мислеше си тя, докато дъвчеше унило. Заради Ларен трябва да използвам случая и да избягам с рибарите.“ Взела решение, тя се успокои и заспа.
Събуди я плачът на бебето. Погрижи се за него и надникна навън. Както обикновено, посрещна я обичайният сумрак. Дъждът бе спрял, но гръмотевиците все така трещяха, сякаш се търкаляха между земята и струпаните облаци. Всички в пещерата спяха, скупчени един връз друг, напълно глухи за шума отвън. Главата на Ятмур се цепеше от болка и тя си помисли, че никога няма да може да заспи, ала миг след като Ларен се сви до нея, очите й се затвориха и тя се унесе.
Следващия път я стресна подобният на лай говор на бодливите кожи. Нещо ги бе разтревожило и те стояха пред входа на пещерата.
Ларен спеше. Ятмур остави детето върху сухите листа и отиде да види какво се бе случило. Бодливите кожи бяха нахлупили на главите си кратуни, в каквито тя обикновено готвеше, за да се предпазят от завалелия отново дъжд.
Бяха пробили дупки в кратуните за ушите, очите и зурлите си. Своеобразните им шлемове, оцветени различно, бяха прекалено големи за косматите им глави и полюшвайки се, напомняха на счупени кукли. Това съвсем не правеше собствениците им по-малко страшни.
Щом Ятмур излезе навън, един от планинците изскочи пред нея и препречи пътя.
— Яграпер, ти стой да спиш в пещера, майка жена. Излизаш вън рап-яп-дъжд и — лоши неща, дето не обичам. И ние хапе, и къса, и хапе. Бррр, добре е ти стои далеч от зъби и очи.
Ятмур се изскубна от ръцете му. Дъждът трополеше силно по кратуната шлем и тя почти не разбра думите на планинеца, които се смесваха с ръмженето, „рап-япането“ му.
— Но защо? Да не би да се страхувате от мен? Какво става? — настояваше тя.
— Може да сбъркаме юм яп и да хванем теб! Гррр, тогава лошо.
Човекът изтика жената, без да дава повече обяснения, и бързо се върна при своите. Те водеха дълъг спор за стрели и лъкове. Рибарите се въртяха край тях и сочеха нещо по склона.
Причина за цялата тази суматоха бе група странници, които приближаваха пещерата. Силният дъжд намаляваше видимостта и колкото и да се взираше, Ятмур не можеше да различи повече от двама души. След малко й се стори, че са трима. Колкото и да бяха те, тя не проумяваше кои можеха да бъдат… очевидно бодливите кожи знаеха.
— Ловци убийци, ловци убийци — не спираха да повтарят те и все повече се разгневяваха.
Триото, което приближаваше, колкото и странно и необикновено да изглеждаше отдалеч, не изглеждаше заплашително дори за Ятмур. Но планинците подскачаха вече от нетърпение, двама-трима дори се бяха прицелили.
— Ловци убийци! Ти, яп, ти млъквай, жено, и не пречи! — едва разбираемо викаха планинците. Един от тях се затича към нея и я блъсна силно в рамото с шлема си кратуна. Изплашена до смърт, Ятмур се обърна и побегна.