— Но ти си двама души! — възкликна тя.
— Няма такова нещо! — рече приличащият на делфин от мястото; на което се бе настанил. — Името ми е Содал Йе, най-великият от всички содали от вида на ловците убийци, Пророк на Тъмната страна на планината, който ви носи истинското слово. Притежаваш ли разум, жено?
Двете жени пристъпиха до мъжа, който изрече тези думи, и замахаха безмълвно ръце около него. Едната само изсумтяваше от време на време. Очевидно мъжът бе носил доста дълго тежкия си товар. И сега, останал без него, той продължаваше да стои приведен, с вперени в земята очи, подобно на статуя на унинието с вдигнати нагоре измършавели ръце. Рядко помръдваше.
— Попитах те имаш ли разум, жено? — обади се отново онзи, който се нарече Содал Йе. — Говори, докато все още имаш такава възможност.
Ятмур откъсна очи от страшната гледка, която представляваше носачът.
— Какво търсиш тук? Дошъл си, за да бъдеш полезен, така ли?
— Думи на обикновена жена!
— Твоите жени, изглежда, не са много разговорливи.
— Те не са хора. Не могат да говорят. Не си ли срещала никога араблери, племето на татуираните? А и защо питаш Содал Йе за помощ? Аз съм пророк, а не слуга. Да не би да си в затруднение?
— Много сериозно при това. Моят другар…
Содал Йе плесна с една от перките си.
— Спри. Не ме занимавай с приказките си. Содал Йе има много по-важна работа — да наблюдава небето, морето, в което плува мъничкото зрънце Земя. А и Содал е гладен. Нахрани ме и ако мога, ще ти помогна. Моят мозък е най-могъщото нещо на тази планета.
— А твоите спътници не са ли също гладни? — попита Ятмур, оставайки глуха за самохвалството му.
— Не се грижи за тях, жено. Ще хапнат остатъците от храната на Содал Йе.
— Ще те нахраня, ако се съгласиш да ми помогнеш.
И без да обръща повече внимание на новата реч, в която той се впусна, Ятмур се засуети да намери нещо за ядене. Усетила бе, че за разлика от бодливите кожи ще успее да се справи с това странно създание. Надуто и интелигентно, то бе в същото време доста уязвимо. Достатъчно бе да убие носача му и Содал Йе беше загубен, естествено, щеше да прибегне до това, ако се наложеше. За нея бе истинско щастие да срещне най-сетне човек, с когото можеше да разговаря от позиция на силата; към содала изпитваше единствено добронамереност.
Рибарите винаги се държаха майчински грижовно с Ларен. Подаде им го и след като се увери, че те с радост се заемат да го забавляват, започна да събира храна за необикновените си гости. От косата й се стичаше пот, дрехите й започнаха да съхнат по нея, но тя не обръщаше внимание.
Натъпка остатъците от пира на бодливите кожи в една кратуна — семена от дългокрачковци, орехи, пушени гъби, плодове от нискостеблената растителност наоколо. В пещерата точно под една пукнатина в тавана се бе събрала вода в поставената нарочно кратуна и тя му я занесе.
Содал Йе все така лежеше на своя камък, облян в призрачната светлина наоколо, с поглед, впит в слънцето. То бе променило формата си. Пречупено през атмосферата, сега то изглеждаше елипсовидно. Но не атмосферата бе причина за грамадното червено-бяло крило, което се бе образувало в единия му край, с размерите почти на своя „родител“.
— Благословената светлина има вече криле, с които ще отлети от нас! — възкликна Ятмур.
— Все още си в безопасност, жено — заяви Содал Йе. — Това съм го предвидил. Не се безпокой. По-полезно за всички ще бъде, ако ми донесеш храната. Когато ти разкажа за пламъците, които ще погълнат нашия свят, ще ме разбереш, но преди да говоря, трябва да се нахраня.
Младата майка жена не можеше да откъсне очи от необикновената гледка над главата й. Центърът на бурята се бе преместил от зоната на сумрака към районите с могъщата смокиня. Млечнобели облаци се трупаха над върховете на дървото и слънцето ги багреше в розово. Светкавиците почти не спираха. Над всички висеше странно изкривеното слънце.
Точно в този момент една от жените на новодошлия започна да изчезва. Ятмур така се стъписа, че едва не изпусна кратуните. Много скоро от жената остана само белезникава сянка и татуировките й, подобни на безсмислени черти. Скоро и те се стопиха.
Не мина много и татуировките се появиха отново, а след тях и жената, мършава както преди, с празен поглед. Тя даде знак на другата жена. А тя на свой ред се обърна към содала и отрони някакви звуци.