Тя спря. Яд, разкаяние и страх се надигнаха в душата й.
— Вашите неприятности едва сега започват, ако наистина мислите това, което казахте. Знаете, че винаги съм искала да бъда ваша приятелка.
— От теб идват всичките ни неприятности! Махай се бързо!
Тя заотстъпва към изхода, а оттам към пещерата, където лежеше Грен, и докато се отдалечаваше, виковете на тумбаците я настигнаха. Тя така и не разбра дали съжаляваха за поведението си, или ги беше яд. Недалеч от нея тресна светкавица. Ларен подскочи в ръцете й.
— Лежи си спокойно! — остро му рече тя. — Нищо няма да ти направи!
Завари Грен проснат в дъното на пещерата, където го бе видяла и последния път. Поредната светкавица освети кафявата маска, от която надничаха само очите му. Той не помръдваше.
— Грен!
Момчето все така нито мърдаше, нито говореше.
Трепереща от напрежение, разкъсвана между любов и омраза, тя се наведе нерешително към своя любим и при следващата светкавица махна с ръка пред очите си, сякаш искаше да изтрие нечий образ.
— Грен, ако искаш, ще ти дам бебето.
Най-сетне той трепна.
— Ела да ти го дам навън. Тук е твърде тъмно.
Едва изрекла тези думи, тя се оттегли вън от пещерата. Усети, че стомахът й започва да се бунтува пред трудното решение. Над влажните склонове играеха слънчевите лъчи и те сякаш се изплъзваха изпод краката й. Ловецът убиец все така бе излегнат на своя камък. Край него лежаха вече празните кратуни. Тъжният носач бе с все така високо вдигнати нагоре ръце и забити в земята очи. Ятмур се отпусна тежко на земята с гръб към камъка, полюшвайки Ларен в скута си.
След малко Грен излезе от пещерата.
Бавно, с омекнали колене той приближи до нея.
Младата жена не можеше да разбере от какво се поти така обилно — от топлината или от напрежение. Боеше се да погледне лицето му и стисна очи. Отвори ги едва когато усети, че той е наблизо и се навежда над нея и детето. Момченцето протегна доверчиво ръце към него.
— Разумно момче! — обади се Грен с необикновения си глас. — Ще бъдеш друго, по-различно дете. А аз никога няма да те изоставя.
Ятмур така беше се разтреперила, че всеки миг можеше да изпусне детето. Приклекнал на колене, Грен се беше навел съвсем ниско и тя долавяше стипчивата миризма на гъбата, която се излъчваше от него. Премрежила очи, тя зърна, че гъбата по лицето му започна да се движи.
Увисна над лицето на Ларен и всеки миг щеше да се отпусне върху него. В полезрението й се вместваха и гъбестите спори, и част от големия камък, и една от празните кратуни. Сигурна бе, че всяко поемане на дъх се откъсва с писък от гърдите й, и нищо чудно, че Ларен се разплака. Кафявата маса около лицето на Грен продължаваше да се спуска бавно надолу като твърдо тесто.
— Сега! — провикна се Содал Йе категорично.
Ятмур протегна кратуната напред над главата на детето. Гъбата тупна на дъното, точно както содалът бе предвидил. Грен се люшна назад, а истинското му отдавна забравено лице се сгърчи от болка. Светли петна играеха пред очите на Ятмур, която чу, че някой изпищя, без да познае собствения си глас, и загуби свяст.
Две планини се сблъскаха с трясък пред очите й подобно на мощни челюсти, щракнали около детето й. Когато дойде на себе си, Ятмур се изправи бързо.
— Значи не си умряла — обади се ловецът убиец. — Ако обичаш, стани и укроти детето си, защото моите жени не могат да се справят.
Беше невероятно, че почти всичко си беше както преди. Само гъбата лежеше на дъното на кратуната, а до нея се виждаше отпуснато лице на Грен. Содал Йе бе на своя камък. Двете жени се опитваха безуспешно да успокоят Ларен. Ятмур се изправи и пое сина си, поднасяйки гръдта си към него, той захапа лакомо зърното и млъкна. Този допир постепенно овладя треперенето й.
Тя се наведе над Грен.
Той извърна лице към нея, усетил допира на ръката й върху рамото си.
— Ятмур — промълви най-накрая той.
Сълзи на слабост изпълниха очите му. По кожата на раменете му, по главата и лицето му там, където пипалата на гъбата бяха пробивали кожата, личаха червени точици.
— Отиде ли си? — попита той, а гласът му си беше вече неговият.
— Ето, виж я. — Със свободната си ръка тя вдигна кратуната, така че той да може да види съдържанието й.
Грен дълго разглежда все още живото създание, което се бе отпуснало и приличаше на изпражнение. Върна се в спомените си назад, към времето, когато гъбата се появи в живота им в горите на Ничията земя, към събитията, които бяха преминали като насън: пътуването през непознати земи, приключенията им и най-вече новите познания, които до този момент не бе подозирал, че носи в главата си.