— От колко време те разнася този нещастник? — поинтересува се той.
— Такава е съдбата на неговата раса и всички се гордеят, че носят на гръб ловците убийци. От малки ги обучават. Не познават, а и не искат да познаят друг начин на живот.
Поеха надолу по склона, като най-отпред вървяха мълчаливите жени. Ятмур обърна поглед назад и видя тъжните тумбачести мъже, които тъжно ги следяха с очи. Тя вдигна ръка и им направи знак да ги последват. Те бавно се изправиха и нерешително пристъпиха напред, плътно притиснати един до друг.
— Хайде де! — подкани ги тя. — Елате с нас, ще се погрижим и за вас.
— Толкова неприятности ни създадоха. — Грен се наведе, вдигна шепа камъни и ги запрати към рибарите.
Улучи единия от дебеланковците по рамото и той, последван от спътниците си, се затича с писък към пещерата.
— Много си жесток, Грен. Не бива да ги оставяме в лапите на онези бодливи кожи.
— Казах ти, че ми дойде до гуша от тях. Много по-добре ще бъдем без тях — и той я потупа по рамото.
Но Ятмур не беше убедена.
Спускаха се по Големия склон. Виковете на рибарите ги следваха още известно време. Никога вече нямаше да ги чуят.
Глава двадесет и пета
Спущаха се надолу по неравния Голям склон, докато сенките на долината не ги погълнаха. Известно време крачеха в тъмнина до глезените, но тя постепенно се издигаше нагоре и накрая, когато слънцето се скри зад билата на хълмовете, напълно ги обгърна.
Морето от мрак, в което сега се движеха, биваше прорязвано от време на време от отраженията на облаците и от честите светкавици.
Потоците от склона се събираха в едно корито и оттам нататък пътят им стана доста труден. Водата бе изровила пръстта и те се стараеха да вървят един след друг по десния скалист бряг на новия, далеч по-широк поток. Внимаваха за всяка стъпка и това ги бавеше. Налагаше се да заобикалят едри, току-що разместени от земетресението, камъни. Освен шумът от стъпките им, наоколо се чуваха единствено ромонът на водата и ритмичното пъшкане на носача.
Не мина много и до ушите им долетя буботене, което им подсказа, че наближават водопад. След дълго взиране забелязаха слаба светлина, която им се стори, че идва от върха на далечна скала. Групата се събра.
— Какво може да е това? — обади се Грен. — Дали не е някакво създание, което обитава в дъното на пещера?
Никой не отговори.
Содал Йе измърмори нещо на едната от жените. Безмълвното създание започна постепенно да изчезва.
Ятмур стисна приятеля си за ръката. Той ставаше свидетел на явлението за първи път. А от околните сенки то изглеждаше още по-необикновено и зловещо, тъй като през тялото й вече прозираха неравните склонове зад нея. Татуировките й увиснаха за известно време във въздуха. Грен се взираше изумен. Жената вече не се виждаше, но присъствието й бе почти осезаемо.
Стояха неподвижни до завръщането й.
Жената безмълвно направи няколко жеста, които спътничката й преведе на содала. Той плесна с опашката си носача през глезените, за да го накара да потегли.
— Безопасно е — произнесе той тържествено. — Неколцина бодливи кожи вероятно пазят моста, но ще ги отстраним.
— Откъде знаеш? — поинтересува се Грен.
— Ще трябва да вдигнем повече шум — рече Содал Йе, без да обръща внимание на въпроса. И в потвърждение на решението си нададе силен вой, при който Ятмур и Грен подскочиха, а бебето зарева с цяло гърло.
Поеха напред към примигващата светлина. Когато наближиха, видяха ясно, че им предстои да се спуснат по стръмен склон. Светкавиците осветиха пет-шест зурлести създания, които се кривяха и подскачаха в долината. Едното държеше примитивна факла. От време на време извръщаха глави и крещяха.
— Защо си сигурен, че ще се отдръпнат? — не мирясваше Грен.
— Много говориш. Трябва да сме много внимателни.
Озоваха се пред подобие на мост: голяма скала бе паднала в потока, а водата си бе изровила път под нея и оттам се спускаше като водопад. В сумрака преминаването им се стори още по-опасно и пътниците плахо стъпиха върху камъка. Едва поеха по него, и някакви дребни същества заизлизаха изпод неустойчивата повърхност.
Въздухът се изпълни с летящи черни фигурки.
Обезумял от изненада, Грен размаха ножа и промуши няколко. Останалите изплашени се вдигнаха, а после отново връхлетяха над главите на хората.
— Това са прилепи — обади се Содал Йе. — Не им обръщай внимание. Вие от човешкия род сте доста мудни.