В крайна сметка, особено след всичките тези прошепнати намеци, Лора вече не знаеше какво да очаква!
Тайнственият маркиз живееше извън Париж в един замък, заобиколен от гори и грижливо подържан парк.
— Това е много стар замък! — обясни Лиан. — Трябва да попиташ Арман за предишната собственица, която по времето на терора спала с почти всеки, който имал някаква власт. Не правела никаква разлика, щом ставало дума за това да постигне своето!
Какво бе първото й впечатление? По-късно Лора с мъка си спомни това. Мрак… навсякъде неприятният мирис на благовонни пръчици… един кльощав мъж с деликатни крайници, който, както Лора научи по-късно, седеше на пода в поза лотос, облечен само с препаска за слабините и тюрбан.
Всичко бе странно и неочаквано! От едното помещение се влизаше в друго — всичките слабо осветени… покрити с килими стени… каменни стъпала, отвеждащи към все нови помещения и кули. Още преди да бъдат представени на домакина, Лора си даде сметка, че никога не би се оправила сама из тези лабиринти.
— Добре дошли в храма на изпълването, приятели! Моля, чувствайте се като у дома си. Тъкмо разказвах за преживяванията си и някои истини, които мисля, че открих. Но вие не се чувствайте задължени да слушате! Забавлявайте се както ви харесва… яжте и пийте… задоволявайте всичките си желания!
„Какво означава това?“ Задавайки си този въпрос, Лора забеляза, че се стреми да бъде плътно до приятелите си.
— Съвсем различен е, откакто се върна от Индия — обясни Лиан. — Чух, че там в продължение на месеци живял в една пещера, медитирайки. Той е очарователен… и разбира се — завършен хедонист! Близък приятел на Ричард Бъртън12, който също е изследовател на мисълта. Арман вярва, че посредством задоволяване на физическите сетива може да се достигне до истинска духовна сила! Теорията му е интересна, не е ли така?
— Това само теория ли е? — осведоми се Лора с престорена смелост, опитвайки се да събере мислите и впечатленията си и да си даде сметка защо всъщност бе тук и как трябваше да реагира на случващото се. И най вече — доколко да се включи в преживяванията, които щеше да й предложи вечерта. Седнала върху възглавничките, разпръснати по пода, те бяха запушили с наргилета нещо сладникаво и задушливо, за което им бяха казали, че е хашиш. Нямаше нито столове, нито маси с нормални размери. Екзотичните, странно ухаещи ястия, сервирани навсякъде наоколо, трябваше да бъдат консумирани с пръстите на дясната ръка, без да докосват вътрешната част на дланта. Помещението бе оскъдно осветено и сумрачно като в пещерата на някой факир или вътрешността на хиндуиски храм.
Когато Селест — или може би Лиан — леко докосна лицето й с пръсти, Лора си спомни, че бе задала някакъв въпрос.
— Само теория? Достатъчно дръзка ли си, за да се опиташ да разбереш? Да отидеш отвъд въпросите и да намериш отговорите?
Тя все още не знаеше, а и както изглежда в момента никой не очакваше отговор от нейна страна. Тогава в съзнанието й започна да се промъква музика — сладка, замайваща музика, каквато никога преди не бе чувала. Дори самите инструменти бяха непознати и чужди — цитра, тихо тътнеща табла, чийто ритъм пулсираше като този на сърцето й. Инструментите сякаш подчертаваха значението на сетивността и самозабравата… угасването на всичко останало, освен собствените й усещания и скритите в най-потайното кътче на съзнанието й въпроси.
Лора се чувстваше почти безтелесна, въпреки че под кожата й протичаше поток от преживявания. Нямаше нищо, заради което човек да се срамува, нищо, от което да се бои. Духът й вече не бе във вражда с тялото, сетивата и чувствата й. Най-сетне бе готова да изследва тъмните ъгълчета на чувствеността си, изначалните, инстинктивни страни на своята женственост. Своето действително, естествено Аз.
Тя се надигна… фибите, които придържаха косата й в модна прическа, по странен начин паднаха сякаш от само себе си и тежката й вълниста коса с бакърени кичури плисна по гърба почти до кръста. Докато стоеше така, със замъглени от музиката мисли и чувства, Лора усети как олеква, как нежни ръце свалят дрехите й — копринената, обшита с брокат рокля, фустите от тафта и дантела и, слава богу, пристегнатия корсет, който винаги бе мразила. Чувстваше се забулена и защитена от любовта и нежността, които усещаше. Готова на всичко, без никакъв страх, само още по-нетърпелива да изпита и узнае колкото е възможно повече.