— Скоро пак ще стане нещо. — казах аз. — Бяха трима и единият успя да избяга. Очаквам го всеки момент. Ще ти се обадя, ако се случи нещо.
— Ако останеш жив. В тоя случай можеш да ме намериш в бар Съркъс.
Устните ми оголиха хищно венците.
— Преживял съм много неща, Логан. Не съм толкова лесен, колкото си мислят някои.
Той ми се ухили в отговор и излезе от колата. Изчаках го да се отдалечи и запалих двигателя. Половин час по-късно бях в квартала с червените фенери и търсех къде да паркирам.
Някои хора които бяха кръстили мястото копторите, изглежда бяха минавали само на тъмно, защото това беше старо място за строеж, обрасло в буренаци. От едната страна имаше блато и път който водеше към стопилната пещ на другата страна, с четири или пет квартала, сгушили се под формата на буквата V между двете. Покрай пътя се бяха наредили поне дузина кръчми, бензиностанция и няколко магазина. По-голямата част от мястото беше предназначено за построяване на домове на по-бедната част от населението на Линкасъл, но най-външният комплекс от постройки не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Елм Стрийт[4]. А наоколо нямаше дърво даже и за цяр.
Къщите не се различаваха по стил и години, но изглеждаха живи. Всички бяха пряснобоядисани и затревените площи бяха добре поддържани. Някои бяха разширени с допълнителни постройки от типа на ранчото, а на други бяха издигнали надстройки.
Човек трябваше само да надзърне в кофите за боклук. Бяха натъпкани с празни бутилки. Мярнах някои от момичетата да се припичат на слънце в задните дворове, а пред главния вход на една къща тъкмо почваше да се заформя здрав гуляй.
№ 107 беше последната сграда в редицата. Личеше си че първоначално е било двуетажно здание с гараж. Сега гаражът се явяваше част от крило, което образуваше с къщата Т-образна формация, като се разрастваше от другия край в три малки кабини. Сградата беше бяла, с червени капаци на прозорците, червена врата и червени венециански щори на всички прозорци.
Много подходящо.
Доближих се и натиснах звънеца. Вътре някъде тихо свиреше радио. Лунната соната. Това пък беше съвсем неподходящо. Натиснах още веднъж звънеца и запалих цигара.
Вратата се отвори и на прага застана старата съборетина, за която ми беше казал Джак, и ми се усмихна нежно, като хвърли бърз и насмешлив поглед на часовника си, защото още нямаше четири, а вече се беше появил мъж за оная работа.
Но тя изобщо не покриваше описанието на Джак. Беше пълната противоположност на съборетина. Някой беше взел копие от статуята на Венера, беше и вдъхнал живот, надарил с гарвановочерна коса и богати чувствени устни и пъхнал всичко това в рокля, която въпреки големият си запас от еластичност беше опъната до скъсване.
— Изпраща ме Джак. — казах аз и се почувствувах последният глупак. Сигурно съм имал и вида му, защото усмивката и стана още по-широка. — Ако знаех че сте такава щях да разбия вратата и да вляза без да звъня. — добавих аз.
Смехът и беше направо вълшебен. Дори изглеждаше още по-привлекателна с отметнатата си назад глава.
— Моля, влезнете. Наистина не искам да ми къртите вратата.
И аз влязох. Седнах със зяпнала уста пред стаята която имаше всичко на един луксозен апартамент, докато тя ми сервираше питие от един малък бар вграден в стената. От двете му страни го подпираха рафтове с книги, които съвсем не изглеждаха имитации. Имаше и богата колекция от грамофонни плочи, обграждаща ветрилообразно един изнесен напред грамофон, която съдържаше в по-голямата си част класика и съвсем малко популярна музика.
— Харесва ли ви? — запита ме тя, като се полюшваше над една табла, на която сложи бутилка и кана с лед.
— Фасадата ме заблуди. За пръв път идвам в тоя квартал.
— Наистина? — Тя отпи от чашата си. — Сама съм до шест часа. Тогава идват момичетата.
Хубав начин да минеш на същината на въпроса. Само че аз не се заблудих повторно. Венера беше собственичката и управителката на дома, а не работно момиче. Свърших едновременно цигарата си и питието за да икономисам време.
— Не съм я закъсал дотам, че да подранявам, момичето ми. Просто ми трябва информация. Джак предположи че може да знаеш нещо.
— Чудесно момче е тоя Джак. А вие кой сте?
— Негов приятел, а имената нямат значение. Чувала ли си нещо за Вера Уест?
— Разбира се. Защо?
Гласът и бе станал толкова студен, че ми потрябва цяла секунда, докато го осъзная.
— Къде е?
— Това не съм в състояние да ви кажа. Известно време беше момиче на Лени Серво, но тогава това не беше необичайно. Много момичета бяха но Серво… за известно време.