И след пет минути не можеше да се успокои. Казах му:
— Виж какво, стига си треперал. Ти ми го заби с ченгетата, а аз ти го върнах в бара. Квит сме. Повече не съм ти сърдит.
Въздишката, която пропусна между зъбите си, прозвуча като истинска свирка.
— Аз… аз ужасно съжалявам за онова, сър. Разбирате ли… мислех си че… е, спомних си, и си помислих, че полицията… е, беше обществено задължение и…
— Разбира се, и аз щях да направя същото на твое място. Не си го слагай повече на сърцето.
— О, благодаря ви много, сър!
Положи гореща кърпа върху лицето ми и започна да ме масажира. Чувствувах се прекрасно. Лежах изтегнат на стола, докато той изреждаше всичките си похвати. Очите ми започнаха да се притварят, а шумовете от улицата да отслабват и заглъхват. Бръснарската му четка ме галеше нежно по бузите.
Мисълта течеше гладко. Джони и аз имахме навика да се бръснем в събота сутрин. Сядахме на съседни столове и си разменяхме шеги под хавлиите като крояхме планове за деня. Дяволски хубаво си прекарвахме двамата. Но всичко свърши, когато си отиде. Където и да беше, вярвах, че бди над мен. Може би одобряваше това, което правех… а може и да не му харесваше. Не беше много хубаво да се рови миналото, но тъй като него вече го нямаше, можех да направя така, че да умре с чисто име. А на някого това дяволски не му се нравеше… на шибаните мръсници така им се беше дръпнало лайното, когато се появих, че даваха мило за драго да ме видят мъртъв. А и според Джак някой също така търсеше усилено Вера Уест.
Размишлявах над това.
Луут Туут издрънка нещо което не можах да чуя, нещо да се издокарам за довечера.
— Докарай ме добре, мистър, защото тази вечер имам голям юбилей.
Кремът който втриваше в бузите ми започна да щипе.
— Искате да кажете мис Уест? Да, да, спомням си. Вие и тя… о, аз… с-съжалявам, сър, не исках да…
— По дяволите, човече, всичко е наред. Това беше преди сто години.
Усмихваше се когато ме изчетка и му дадох долар отгоре бакшиш. Само дето не ме разцелува на тръгване и наистина беше щастлив да ми види гърба. Нещастникът сигурно си мислеше че ме е приспал с приказките си и така се е отървал. Имаше какво да разказва на следващите си клиенти.
Лек дъжд беше превърнал в блестящи настилките на улиците. Мълния проряза небето на запад и секунди по-късно долетя приглушеният грохот на гръмотевицата. Ускорих крачка до колата, и седнах зад кормилото в размишление накъде да поема. Появи се малчуган в зелен пуловер с куп вестници под мишница и се шмугна в близката кръчма. След като обходи клиентите излезе навън и аз го повиках за да го питам къде се намира бар Съркъс. Каза ми да карам право по авенюто и няма да го пропусна, защото имал нарисувани розови слончета по прозорците. Купих си вестник, хвърлих му четвърт долар и се отделих от бордюра.
Бар Съркъс[5] се разполагаше на гърба на Линкасъл Нюс и поради интригуващото си име беше място само за репортьори и словослагатели. В бара имаше най-малко двайсет телефонни кабини и половината от тях бяха заети. Беше точно часът между двете смени и всички освен репортьорите гледаха да ударят едно за из път или за добро настроение в работата.
Не беше трудно да го открия. Беше се сврял в дъното на бара със слушалка, която се мъчеше да притиска едновременно към ухото и устата си, като същевременно с това се въртеше непрекъснато на всички страни опасявайки се някой да не го подслушва. Видя ме в същия момент в който и аз него, тръшна слушалката върху телефона и ме сграбчи за рамото тичайки.
— Давай, ако искаш да разговаряме, ще го направим по пътя.
Изрева за довиждане на двама души и ме повлече навън. Вмъкнах се в шевролета му с него и го изчаках да го изкара на улицата и да го обърне.
— Случай за колоната ми. Пречукали са някакво парче.
Аз подсвирнах.
— Коя?
— Не знам. Току-що ми се обади момчето, на което му плащам за това. В един хотел до реката открили мъртва жена. Като си ги знам що за стока са Линдзи и следователят по смъртните случаи, ако не побързаме на мястото преди тях, ще видим информация на кукуво лято. Ти с какво се занимава през деня?
— Гостувах на Линдзи. — казах аз.
Очите на Логан се заковаха за секунда върху моите, и после отново се върнаха на пътя. Чистачките равномерно стържеха стъклата, пригласяйки на свистенето на гумите.
— Какво искаше?
— Беше довел двама експерти. Искаха да извлекат някакви евентуални следи от папиларните ми линии.