Попитах го по какъв проблем.
— Доста деликатен — отговори, — но напълно в рамките на приличието. Ако не се разберем, ще ви платя, естествено, за изгубеното време.
— Благодаря, мистър Спенсър, но това е излишно. Кой ме препоръча на вниманието ви?
— Един човек, който знае за вас, включително и за неотдавнашното ви спречкване със закона, мистър Марлоу. Бих казал, че именно то привлече вниманието ми. Моят проблем впрочем няма нищо общо с тази трагична история. Работата е там, че… но века обсъдим всичко на чашка, не по телефона.
— Сигурен ли сте, че желаете да се доверите на човек, който е бил в пандиза?
Той се засмя. И смехът, и гласът му бяха приятни. Говореше като нюйоркчанин, но без предвземки.
— В моите очи, мистър Марлоу, това е препоръка. Но нека добавя — не фактът, че сте бил в пандиза, както се изразихте, а фактът, че сте изключително сдържан в приказките си, дори при упражнен натиск.
Беше от хората, които говорят с много вмъкнати изречения, като роман от миналия век. Или поне по телефона.
— Добре, мистър Спенсър. Ще дойда сутринта. Благодари и затвори. Попитах се кой ли може да ме е рекламирал. Реших, че по всяка вероятност Ендикът, и му звъннах да проверя. Но вече цяла седмица не е бил в града. Впрочем какво значение има. Дори в моята работа се случва някой клиент да остане доволен. А от работа имах нужда, защото бях останал без пари — или поне така си мислех, докато не се прибрах у дома и не намерих писмото с портрета на Мадисън3.
12
Намерих го в червено-бялата пощенска кутия с формата на къщичка за птици, която се намираше в долната част на стълбището. Кълвачът върху подвижния капак на кутията беше повдигнат — знак, че вътре има нещо, но аз въпреки това едва ли щях да проверя, защото никога не получавах писма на домашния си адрес. Но кълвачът бе изгубил върха на човката си — дървото бе прясно отчупено. Пак някое хлапе бе стреляло с въздушна пушка.
Писмото имаше щемпъл Correo Aereo4 и цял куп мексикански марки и надписи, които не бих разпознал, ако напоследък не бях мислил толкова много за Мексико. Не можах да разчета печата с датата. Беше ударен на ръка, а мастиленият тампон явно е бил засъхнал. Писмото беше дебело. Изкачих стъпалата и седнах в хола да го чета. Беше много тиха вечер. Възможно е писмото от мъртвец да пристига със собствената си тишина. Нямаше дата, нито обръщение.
„Седя до прозореца на втория етаж на не особено чист хотел в Отатоклан — малко планинско градче с езеро. Точно под прозореца ми има пощенска кутия, така че като пристигне мосото5 с поръчаното от мен кафе, ще пусне това писмо, а преди да го пъхне в отвора, ще го вдигне високо, за да ми го покаже. След като направи това, ще получи от мен сто песос, което за него са страшно много пари.
Защо увъртам? Отвън стои един мургав тип с остри обувки и мръсна риза и не откъсва поглед от вратата на стаята ми. Нещо чака, не знам какво, но не ме пуска да изляза. Това обаче няма голямо значение, стига писмото ми да отпътува. Искам да получиш тези пари, защото не ми трябват, а местната жандармерия ще ги задигне. Не ти плащам за нищо с тях. Приеми ги като извинение за причинените главоболия и израз на уважение към един свестен човек. Както винаги, всичко оплесках, но пистолетът поне е в мен. Имам предчувствието, че по един въпрос вече си си съставил определено мнение. Можех да я убия и сигурно съм го направил, но никога по този начин. Такава свирепа жестокост не е в моя стил. Тъй че нещо тук не е в ред. Но това в същност няма никакво значение. Важното сега е да се избегне излишният и безполезен скандал. Баща й и сестра й нищо лошо не са ми направили. Те трябва да си живеят живота, докато моят ми е дошъл до гуша. Силвия не ме е правила на глупак, защото аз вече си бях такъв. Не мога да ти отговоря със сигурност на въпроса, защо се е оженила за мен. Сигурно прищявка. Но тя поне умря млада и красива. Казват, че похотта състарявала мъжа, а жената подмладявала. Какви ли не глупости разправят. Казват също, че богатите винаги се грижат добре за себе си и че в техния свят цари вечно лято. Живях сред тях и видях, че са отегчени самотни хора.
Написах пълни признания. Малко ми е противно и доста ме е страх. За такива ситуации пише в книгите, но нищо от написаното не е вярно. Когато се случи с теб, когато ти остава единствено пистолетът в джоба и си притиснат в ъгъла на малък мръсен хотел в чужда страна и имаш един-единствен изход — вярвай ми, приятелю, в това няма нищо възвишено и драматично. Просто е гадно и гнусно и сиво и мрачно.