— Интересно — забеляза той с безизразна усмивка. Все още ме проучваше. — И на каква основа направихте подбора?
Огледах го внимателно. Той непрекъснато поглаждаше с дясната си ръка горната част на лявата, от вътрешната страна. Лицето му се покри с фини капчици пот.
— Съжалявам, докторе. Професионална тайна.
— Извинете за момент. Имам тук един пациент, който…
Той излезе, без да довърши фразата си. Докато го нямаше, в кабинета надникна една сестра, погледна ме и пак се прибра.
След още малко доктор Вуканич се върна с бодра, доволна крачка. Беше усмихнат и успокоен. Очите му блестяха.
— Ама вие още ли сте тук? — изненада се той, или поне се направи на изненадан. — Аз пък мислех, че срещата ни е приключила.
— Тъкмо си тръгвах. Стори ми се, че искахте да ви изчакам.
Той се разкикоти.
— Знаете ли, мистър Марлоу, живеем в удивително време. Срещу някакви си петстотин долара можех да ви пратя в болницата с няколко счупени ребра. Смешно, нали?
— Да си умреш от смях. Една малка венозна, нали, докторе? А как ви ободри — просто да не повярва човек!
Тръгнах към вратата.
— Аста луего, амиго8 — изчурулика той. — И да не забравите десетте ми долара. Платете на сестрата.
Когато излизах, той говореше нещо по вътрешния телефон. В чакалнята десетина души или други, подобни на тях десетина души, се чувствуваха неудобно. Сестрата беше на поста си.
— Десет долара, мистър Марлоу. Тук се заплаща в брой.
Прекрачих бодро през множеството крака към изхода. Тя скочи от стола си и заобиколи тичешком писалището. Отворих вратата.
— А какво ще стане, ако не ги платя? — попитах.
— Ще видите какво ще стане — сърдито ми отвърна тя.
— Да, разбира се, вие просто си вършите работата. Както и аз. Хвърлете един поглед на визитната картичка, която оставих, и ще видите какво работя.
И излязох. Чакащите пациенти ме огледаха неодобрително. Какво отношение към доктора!
18
Доктор Еймъс Варли беше съвсем друго нещо. Имаше голяма стара къща в голяма стара градина с големи стари сенчести дъбове. Беше масивна постройка с дървена основа и сложни къдрави орнаменти по козирката и белите парапети на верандата. Отвесните колони на парапетите бяха извити и гравирани като крака на едновремешен роял. Няколко крехки старци бяха насядали в шезлонги по верандата, добре увити в одеяла.
Входната врата беше двойна, с матови стъкла. Паркетът на широкото прохладно антре беше лъснат и непостлан. Лятото в Олтадина е много горещо. Разположена е в подножието на хълмовете и ветровете направо я прескачат. Преди осемдесет години хората са умеели да строят къщи за такъв климат.
Медицинска сестра с колосана бяла престилка взе визитната ми картичка и след като ме накара да почакам, доктор Еймъс Варли благоволи да ме приеме. Оказа се едър плешив мъж с жизнерадостна усмивка. Дългата му бяла престилка беше безупречно чиста, краката, обути в леки обувки с гумени подметки, стъпваха безшумно.
— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Марлоу?
Гласът му беше мек, с богати нюанси, способен да уталожва болки и да успокоява разстроени души. Ето, докторът е тук, няма нищо страшно, всичко ще се оправи. Лекарският подход се беше наслоил в него на дебели, сладки, лепкави пластове. Беше чудесен и твърд като броненосец.
— Докторе, търся един човек на име Уейд — богат алкохолик, изчезнал от дома си. От редица прецеденти имаме основание да предполагаме, че се е скрил в някое дискретно лечебно заведение, където знаят как да го оправят. Единствената ми следа е негова бележка за някой си доктор В. Вие сте третият доктор В. и вече се отчайвам.
Той ми се усмихна благодушно.
— Нима само третият, мистър Марлоу? Аз пък не се съмнявам, че в Лос Анджилиз и околностите има поне сто доктора, чиито имена започват с В.
— Така е, но не всички имат стаи с решетки по прозорците. А тук забелязах, че имате — например на горния етаж отстрани.
— Това са стари хора — тъжно поясни доктор Варли с една гъста като петмез тъга. — Самотии стари хора, подтиснати и нещастни стари хора. Понякога … — Той махна изразително с ръка: кръгообразно движение отвътре навън, задържа, после изобрази падането — нежно, като увехнало листо, което леко се носи към земята. — Но аз не лекувам алкохолици — добави накрая категорично. — А сега, ако ме извините …
— Вие извинявайте, докторе. Но понеже ви имаше в списъка… Сигурно е станала някаква грешка. Нещо във връзка с неприятностите, които сте имали с отдела за наркотици преди година-две.
— Нима? — Той се озадачи, после лицето му изведнъж светна. — Ах, да, един мой асистент, когото имах неблагоразумието да назнача. Но за много кратко време. Той злоупотреби с доверието ми. Да, да, спомних си.