— Случайно да познавате семейство Уейд? Тя се намръщи.
— Да, познавам ги. Защо?
— Защо питам ли? Защото те са единствените хора в Айдън Вали, които познавам.
— Нима? Е, хайде, пак ще ви кажа лека нощ, мистър Марлоу.
Тя се облегна назад. „Кадилакът“ любезно замърка и се плъзна, за да се влее в движението на главната улица.
Обърнах се и налетях върху Чик Агостино.
— Кое е това маце? — ухили се той. — И гледай да я няма следващия път, като ти скимне да се шегуваш.
— Не е от хората, която биха искали да те познават — отговорих на въпроса му.
— Добре, умнико. Аз все пак запомних номера на „Кадилака“. Менди обича да е в течение на такива дреболии.
Вратата на някаква кола се отвори с трясък. От нея излезе човек, около два метра висок и метър и двадесет широк, зърна Агостино, направи огромна крачка и го хвана за гърлото само с едната ръка.
— Колко пъти ще ви казвам, бандити такива, да ви няма наоколо, като се храня? — изрева той.
После разтърси Агостино и го запрати през тротоара върху отсрещната стена. Чик се преви на две и се закашля.
— Следващия път — продължи да реве огромният мъжага, — ще те продупча и окото ми няма да мигне, и едно нещо да знаеш, момчето ми — ката дойдат да приберат трупа ти, ти ще държиш пищов в ръката си!
Чик само поклати глава и нищо не каза. Мъжагата ми хвърли един кос поглед и се ухили.
— Каква приятна нощ — забеляза той и с тези думи влезе в „При Виктор“, без да бърза.
Наблюдавах как Чик се изправи на крака и се опита да възвърне част от самочувствието си.
— Как се казва приятелят ти? — попитах го.
— Големият Уили Магун — отговори той с надебелен глас. — От отдела за борба с порока. Смята се за много силен.
— Искаш да кажеш, че не си сигурен в това ли? — учтиво попитах.
Той ме измери с празен поглед и тръгна да ся ходи. Изкарах колата от паркинга и потеглих към къщи. В Холивуд всичко може да се случи — ама всичко!
23
Нисък „Ягуар“ се плъзна от хълма и намали пред мен, за да не ме окъпе в гранитния прах на доловилата километър занемарен път при входа на Айдъл Вали. Впоследствие научих, че нарочно не го оправяли, за да обезкуражават неделните излетници, разглезени от супермагистралите. Мярна ми се ярко шалче и тъмни очила. Някаква ръка ми махна небрежно като на съсед. После прахът отново взе да се сляга на шосето и се присъедини към бялата пелена, която се стелеше над шубрака и изгорялата от слънцето трева. Ала щом прекосих оголената местност и пътят се заизкачва нагоре по хълма, всичко изведнъж стана както трябва — гладко и грижливо поддържано. Огромните дъбове покрай пътя сякаш бяха любопитни да видят кой минава, а розогушви врабчета подскачаха и кълвяха неща, които само едно врабче може да оцени, както трябва.
После започнаха тополите, но евкалипти не видях. След тях гъсто засадени каролайнски тополи образуваха стена пред една бяла къща. Някакво момиче водеше за юздата кон по банкета на пътя. Беше в джинси и ярка риза и дъвчеше едно клонче. Конят имаше уморен вид, но без пяна около устата, а момичето нежно му гукаше. Зад ниска каменна стена видях градинар, който косеше с мощна електрическа косачка просторна вълнообразна морава, свършваща далеч зад портала на огромна къща в колониален стил. Някъде някой свиреше на роял упражнения за лява ръка.
После всичко това остана зад гърба ми и пред мен блесна езерото — горещо и искрящо, и аз започнах да следя номерата на къщите. Бях идвал в Уейдови само веднъж, и то по тъмно. Сега къщата им не ми се видя толкова голяма. Алеята беше задръстена от коли, затова паркирах до банкета на пътя и влязох в двора. Вратата ми отвори прислужник мексиканец в бяло сако. Беше строен, спретнат момък и сакото му стоеше като излято — имаше вид на човек, на когото плащат петдесетачка на седмица, без да го смазват от работа.
Той ме поздрави:
— Buenas tardes, senor.9
После се усмихна, сякаш ми е погодил страшен номер, и продължи: — Su nembre de usted, por favor?10
— Марлоу — отговорих. — На кого ги продаваш тези номера, Канди? Нали говорихме вече по телефона.
Той се ухили и влезе в къщата. Коктейлът представляваше до болка позната картинка: всички говореха на излишно висок глас, никой никого не слушаше, всеки се бе хванал за шишето като за спасителен пояс, очите блестяха, а бузите бяха зачервени, бледи или потни в зависимост от погълнатото количество алкохол и капацитета на поглъщащия. После отнякъде изникна Айлийн Уейд, застана до мен в нещо бледосиньо, което никак не й се отразяваше зле. В ръката си стискаше чаша, но останах с впечатлението, че беше само за заблуда.