— Толкова се радвам, че дойдохте — сериозно каза тя. — Роджър иска да поговори с вас в кабинета си. Той ненавижда коктейлите. Затова работи.
— При тази дандания?
— Шумът никога не го смущава. Канди сега ще ви донесе нещо за пиене или ако предпочитате да отидете на бара…
— Така и ще направя. Извинявам се за онази нощ.
Тя се усмихна.
— Вие вече се извинихте. Няма защо.
— Как да няма!
Тя задържа още за миг усмивката, кимна, обърна се и си тръгна. Зърнах бара в ъгъла, до огромните двойни стъклени врати. Беше подвижен, на колелца. Бях почти стигнал средата на стаята, като внимавах да не се блъсна в някого, когато един глас ме повика:
— А, мистър Марлоу!
Обърнах се и видях мисиз Лоринг, седнала на едно канапе до някакъв префърцунен мъж с очила без рамки. Под устните си имаше лепнато нещо, което се оказа козя брадичка. Тя държеше чаша в ръка и явно скучаеше. А той седеше със скръстени ръце и гледаше сърдито.
Приближих се. Тя ми се усмихна и ми подаде ръка.
— Това е моят съпруг, доктор Лоринг. Едуард, запознай се с мистър Марлоу.
Мъжът с козята брадичка ми хвърли светкавичен поглед и още по-светкавично ми кимна. Иначе не се помръдна. Явно си пестеше енергията за нещо по-добро.
— Едуард е много уморен — поясни Линда Лоринг. — Едуард е винаги много уморен.
— С лекарите често е така. Да ви донеса ли нещо за пиене, мисиз Лоринг? Или на вас, докторе?
— Тя пи достатъчно — отряза докторът, без да погледне нито мен, нито нея. — А аз не пия. И колкото повече гледам пиещи хора, толкова по се радвам, че не пия.
— Върнете се после, Марлоу — каза тя провлечено.
Той се обърна и я изгледа зверски. Изчезнах на бърза ръка по посока на бара. В компанията на мъжа си Линда Лоринг беше друг човек. В гласа й сякаш имаше нож, а в израза на лицето — подигравка, които липсваха в разговора й с мен дори когато ми се разсърди.
Барът се обслужваше от Канди. Попита ме какво ще желая.
— Засега нищо, благодаря. Мистър Уейд искал да ме види.
— Es muy ocupado, senor.11 Много зает.
Май че нямаше да станем приятели с Канди. Само го изгледах и той добави:
— Но аз провери. De pronto, senor.12
Той се провря гъвкаво през тълпата и за нула време се върна и жизнерадостно ми съобщи:
— Всичко е наред, приятелче, да вървим. Последвах го през цялата стая. Той отвори една врата, влязох, затвори след мен и изведнъж шумът утихна. Стаята бе ъглова, голяма, прохладна и тиха, с двойни стъклени врати, пред които растяха рози, и климатична инсталация, монтирана от едната страна на вратите. Видях езерото, както и Уейд, изтегнат по гръб на дълга кушетка, тапицирана с бледа кожа. На бюрото от светло дърво имаше пишеща машина, а до нея купчина жълта хартия.
— Много мило, че дойде, Марлоу — лениво проговори той. — Разполагай се. Пи ли нещо?
— Не съм още. — Седнах и го погледнах. Все още имаше блед и измършавял вид. — Как върви работата?
— Добре, само че прекалено бързо се изморявам. Жалко, че човек така бавно се оправя след четиридневно къркане. Често работя най-добре след еднодневно пиянство. В моя бизнес не може да не се пие — само че тогава целият се вдървяваш и написаното излиза кофти. Когато е хубаво, то се лее от само себе си. Ако си чел или слушал нещо друго по въпроса, да знаеш, че е лъжа.
— Зависи може би от писателя. Флобер е пишел с усилие, но каквото е написал, е все хубаво.
— Добре, добре — надигна се Уейд от кушетката. — Щом си чел Флобер, значи си интелектуалец, критик, познавач на литературния свят. — Той разтри челото си. — Аз се отказах от пиенето и това ми е крайно неприятно. Мразя всеки, който държи чаша в ръка. Трябва да отида сега в хола и да се усмихвам на онези кретени. Те до един знаят, че съм алкохолик. И си задават въпроса, какво искам да удавя в алкохола. Фройдистите го набиха това в главите на хората. Всяко десетгодишно хлапе го знае. Ако имах десетгодишен син, от което господ ме опази, сега копелето щеше да ме пита: „Какво се мъчиш да удавиш в алкохола, тате?“
— Доколкото ми е известно, алкохолизмът ти не датира от много отдавна.
— Сега просто се влоши, но по принцип винаги съм обичал шишето. Когато си млад и закъсаш, много неща преглъщаш с лекота, но като наближиш четирийсетте, реакциите ти стават доста забавени.
Облегнах се назад и запалих цигара.
— За какво ме повика?
— Ами ти как смяташ, Марлоу — какво се мъча да удавя?
— Нямам представа. Не разполагам с достатъчно информация. Освен това всеки се опитва да удави нещо.
— Но не обезателно в алкохол. Ти например какво се опитваш да удавиш? Младостта си, гузната си съвест, съзнанието, че си нищожен детектив с нищожен бизнес?