Уейд го изгледа с любопитство.
— Докторе, вие сте уморен. Освен това не пиете. Сега ще ви донеса нещо.
— Аз не пия, мистър Уейд. И вие много добре го знаете. Дойдох тук с една-единствена цел и пределно ясно я изразих.
— Струва ми се, че ви разбрах — все така любезно продължи Уейд. — Но тъй като сте в къщата ми в качеството на гостенин, не мога да ви отговоря нищо друго, освен че дъската ви леко хлопа.
Разговорите наоколо заглъхнаха. Всичко живо се превърна в слух. Голям цирк. Доктор Лоринг извади от джоба си чифт ръкавици, оправи ги, хвана едната за пръстите и силно перна Уейд през лицето. А той дори не мигна с око, само попита тихо:
— Пистолети и шпага по изгрев слънце? Погледнах към Линда Лоринг. Беше поруменяла от гняв. После бавно се надигна и застана пред доктора.
— Боже мой, окъпи, какъв си кретен. Престани, моля те, да се правиш на глупак. Или предпочиташ да стърчиш тук, докато някой те шамароса и теб, а, скъпи?
Лоринг се извърна към нея и вдигна ръкавиците. Уейд застана между двамата.
— Спокойно, докторе. Ние тук бием жените си само насаме.
— Ако имате пред вид себе си, това ми е известно — жлъчно отвърна Лоринг. — И нямам нужда вие да ми давате уроци по добро държане.
— Аз вземам само интелигентни ученици — не се смути Уейд. — Съжалявам, че трябва толкова бързо да си тръгвате. — Той повиши глас: — Канди! Que el Doctor Loring saiga de aqui en el acto! — После пак се обърна към Лоринг. — В случай че не разбирате испански, докторе, това значи, че вратата е ей там. — И той посочи.
Лоринг го гледаше, без да помръдне.
— Предупредих ви, мистър Уейд — каза той с леден глас. — И то публично. Повече предупреждения няма да има.
— Не се и опитвайте — остро отсече Уейд. — Или ако решите, нека да е на неутрален терен — така ще имам по-голяма свобода за действие. Извинявай, Линда, но ти се омъжи за него. — И той леко потърка бузата си, където го бе ударил тежкият край на ръкавицата. Линда Лоринг се усмихваше горчиво. После вдигна рамене.
— Ние си тръгваме — заяви Лоринг. — Хайде, Линда.
Тя седна пак на мястото си и посегна към чашата. После изгледа мъжа си с кротко презрение..
— Ти си тръгваш. Имаш да ходиш при двама болни, нали не си забравил?
— Тръгвай с мен — изсъска той побеснял.
Но тя му обърна гръб. Той се пресегна внезапно и я сграбчи за ръката. Уейд го хвана за рамото и го обърна рязко към себе си.
— Спокойно, докторе. Не можете да имате всички жени.
— Свалете веднага ръката си!
— Разбира се, но преди това се успокойте. Имам чудесна идея, докторе, защо не се консултирате с някой добър лекар?
Някой се изсмя високо. Лоринг се напрегна като див звяр, който се готви да скочи. Уейд усети това, обърна му гръб и си тръгна. И остави доктора с пръст в устата. Ако последваше Уейд, щеше да изглежда дори по-глупаво, отколкото сега. Не му оставаше нищо друго, освен да напусне стаята, което и направи. Загледан право пред себе си, той се насочи с големи крачки към вратата, широко отворена от Канди. Канди затвори след него с непроницаемо лице и се върна на бара. Аз отидох при него и си поисках едно уиски. Не видях Уейд къде отиде. Той просто изчезна. А и Айлийн никъде не се виждаше. Обърнах гръб на стаята и ги оставих да бръмчат, докато си пиех уискито.
Дребно момиче с коса с пръстен цвят и панделка, вързана през челото, се качи на столчето до мен, сложи чашата си на бара и изблея нещо. Канди кимна и сипа нещо в чашата й.
Дребното момиче се обърна към мен:
— Интересува ли ви комунизмът? — Очите й бяха като стъклеии топчета и малкият й червен език непрекъснато ближеше устните, сякаш търсеше по тях трохи от шоколад. — Според мен всички трябва да се интересуват, но като попитам някой от тукашните мъже, той все гледа да ме опипа.
Аз кимнах и хвърлих поглед над чашата си към вирнатия й нос и загрубялата от слънцето кожа.
— Не че имам нещо против, когато се прави, както трябва — осведоми ме тя и посегна към пълната чаша. Показа ми кътниците си и погълна половината.
— Не разчитайте на мен — предупредих я аз.
— Как се казвате?
— Марлоу.
— Като поета ли?
— Да.
— Значи Марлоу? — пропя тя. — Какво красиво име.
Постави полуизпразнената чаша на бара, затвори очи и разпери ръце, като за малко не ми бръкна в окото. И с пулсиращ от чувство глас издекламира:
— Това ли е лицето, що изведе хиляда кораба и срина в огън на Илион безвърховите кули? С целувка ме обезсмърти, Елена.13
Тя отвори пак очи, сграбчи чашата и ми намигна.
— Много хубаво си го казал това, приятелче. Напоследък как си с поезията?
— Зле.
13
От пиесата „Доктор Фаустус“ (V действие, I сцена) от английския драматург и поет Кристофър Марлоу (1564–1593). Превод Александър Шубранов. Б. пр.