— Я изгаси блясъка в очите си, малкият. Дай да го пренесем в леглото.
Той тъжно погледна към хъркащия Уейд.
— Pobrecito. Borracho como una cuba.19
— Че е пиян като свиня, така е, но в никой случай не е мъничък. Ти го хвани за краката.
Вдигнахме го и дори за двама ни тежеше като оловен ковчег. На горната площадка минахме покрай открит балкон и една затворена врата.
— La senora — прошепна той. — Ако почукаш тихичко, сигурно ще ти отвори.
Нищо не казах, защото имах нужда от него. Продължихме с отпуснатото като чувал с картофи тяло в ръце, влязохме в друга стая и го стоварихме върху леглото. И чак тогава сграбчих ръката на Канди високо, близо до рамото, където впитите пръсти причиняват най-силна болка. Постарах се да заболи.
Той се намръщи леко, но в следващия миг лицето му пак стана каменно.
— Как ти е името, cholo20?
— Махай си ръката — озъби се той. — И не ме наричай чоло. Аз не съм мексиканец. Името ми е Хуан Гарсиа де Сото. И съм чилиец.
— Добре, дон Хуан. И внимавай да не сгазиш някъде лука. Мери си приказките, когато говориш за хората, които ти плащат.
Той се освободи с рязко движение и отстъпи назад. Черните му очи мятаха разярени мълнии. Ръката му се плъзна в ризата и измъкна оттам тънък дълъг нож. Закрепи го с върха на острието към дланта си, без дори да го погледне. После отпусна внезапно ръка и хвана дръжката в движение. Всичко това бе извършено със светкавична бързина и без никакво усилие. Вдигна си ръката до височината на рамото, замахна, ножът политна във въздуха и се заби, трептящ, в рамката на прозореца.
— Ciudado, senor21 — изсмя се той презрително. — И не ми се фукайте много. С мен шега не бива.
Той прекоси стаята с гъвкава походка, измъкна ножа, подхвърли го нагоре, завъртя се на токовете кръгом и го хвана зад гърба си. В следващия миг ножът изчезна някъде в гънките на ризата му.
— Чиста работа — похвалих го. — Но номерът е прекалено циркаджийски.
Той се приближи с подигравателна усмивка.
— Освен това могат да ти счупят лакътя — продължих аз. — Ето така.
Хванах го за дясната китка, дръпнах го, за да го извадя от равновесие, извъртях се встрани и зад него, а в същото време пъхнах сгънатата си ръка зад лакътя му. Натиснах го, като използувах ръката си за опорна точка.
— Едно по-рязко движение и лакътят ще се пукне. А едно пукване ти стига. Излизаш от строя като хвърляч на ножове поне за няколко месеца. А ако движението е малко по-рязко, излизането от строя ще е за постоянно. Свали обувките на мистър Уейд.
Пуснах го и той се ухили.
— Хубав номер, ще го запомня.
После се обърна към Уейд, посегна към едната му обувка, но замръзна на място. Възглавницата беше изцапана с кръв.
— Кой е ударил шефа?
— Не съм аз. Паднал и се порязал на нещо. Но раната е повърхностна. Докторът го прегледа.
Канди бавно издиша.
— Ти беше ли тук, като падна?
— Не, станало е, преди да дойда. Ти май си привързан към него, а?
Той не ми отговори. Събу го, после двамата постепенно го разсъблякохме. Канди извади една пижама в зелено и сребристо. Облякохме Уейд, пъхнахме го в завивките и добре го покрихме. Той беше все така потен и все така хъркаше. Канди тъжно го изгледа, като клатеше бавно гладко сресаната си глава.
— Някой трябва да стои при него. Ще отида да се преоблека.
— Ти иди се наспи, пък аз ще остана тук. Ако ми потрябваш, ще те повикам.
Той се обърна към мен и тихо каза:
— Добре да се грижиш за него. Много добре. И излезе. Аз влязох в банята и намокрих една кърпа и един пешкир. Обърнах Уейд на една страна, постлах пешкира на възглавницата и изтрих Кръвта от главата му — много внимателно, за да не разкървавя отново раната. Показа се тесен и плитък разрез, около пет сантиметра дълъг. Дребна работа. В това отношение доктор Лоринг се оказа прав. Не беше излишен някой и друг шев, но не беше и крайно необходим. Намерих ножици и подрязах косата, Колкото да мога да сложа лейкопласт. После пак го обърнах по гръб и избърсах лицето му. Но това се оказа грешен ход.
Той отвори очи. Бяха празни, блуждаещи, но след малко се проясниха и той ме видя. Ръката му се вдигна към главата и напипа лейкопласта. Устните му промърмориха нещо неразбрано, но след малко и гласът му се избистри.
— Кой ме удари? Ти ли?
— Никой не те е ударил. Сам си паднал.
— Паднал ли съм? Кога? Къде?
— Там, откъдето ми се обади. Обади ми се по телефона. Чух те, като падна. По телефона дори се чу.
— Обадих ли ти се? — Той бавно се усмихна. — Ти си винаги на разположение, а, приятелю? Колко е часът?
— Един минава.
— Къде е Айлийн?