— Трябваше.
Той ми се ухили подигравателно.
— Не ти бутна, а? Теглиха ли ти шута, а, ченге?
— Гледай си работата.
— Тази заран нещо хич не си корав. И май че изобщо не си, а?
— Я тичай да ми донесеш кафето — изревах аз.
— Hijo de puta.22
С един скок се озовах до него и го сграбчих за ръката. Той не помръдна. Само ме изгледа презрително. Изсмях се и го пуснах.
— Имаш право, Канди. Не съм корав.
Той се обърна и излезе, но за нула време се върна обратно със сребърен поднос, върху който имаше малка сребърна каничка с кафе, захар, мляко и старателно сгъната триъгълна салфетка. Сложи подноса на масичката и прибра празната бутилка заедно с всичко останало. Вдигна и една бутилка от пода.
— Прясно е. Току-що го направих — поясни той и излезе.
Изпих две чаши без захар и мляко. После запалих цигара. Всичко дойде на мястото си. Все още бях човек. Канди пак се появи в стаята.
— Закуска искате ли? — попита ме мрачно той.
— Не, благодаря.
— Разкарай се тогава, не те щем.
— Кои сте вие?
Той отвори някаква кутия и си взе цигара. Запали я и най-нагло ми духна в лицето.
— Аз се грижа за шефа.
— Добре ли припечелваш? Канди се намръщи, после кимна.
— Да, добре плаща.
— И колко ти бута отгоре — за да си мълчиш? Той пак обърна на испански.
— No entiendo.23
— Много добре разбираш. Колко го ръсиш? Бас ловя, че не е по-малко от двеста.
Той се ухили.
— Двеста ще ми дадеш ти, ченге. За да не кажа на шефа, че снощи излезе от стаята й.
— С двеста мога да купя цял рейс такива като тебе.
Той се направи, че не чува.
— Шефът става много лош, като го прихванат. Така че плащай, ченге.
— Дребна риба си ти — презрително му отвърнах. — И на дребно работиш. Много мъже се хващат, когато им налетят. А и тя не е вчерашна. Така че няма да ме уплашиш.
В очите му се появи лош блясък.
— Повече да не си се мярнал насам, храбрецо.
— Тръгвам си.
Изправих се и заобиколих масата. Той се помръдна колкото да остане с лице към мен. Следях ръцете му, но очевидно не носеше нож тази сутрин. Когато го наближих достатъчно, му отвъртях един шамар.
— Не разрешавам на прислугата да ме нарича курвин син, черньо. Тук съм по работа и ще идвам, когато сметна за необходимо. Затова внимавай какво приказваш. Може и с пищова да те наложа. Тогава язък за красивата ти мутричка.
Той не реагира изобщо, дори на шамара, който заедно с „черньото“ сигурно беше смъртна обида за него. Само си остана неподвижен, с каменно лице. После, без да каже дума, вдигна подноса и го изнесе.
— Благодаря за кафето — рекох на гърба му. Той не спря. Като си отиде, опипах космите по брадата си, стегнах се и реших да си тръгвам. До гуша ми беше дошло от семейство Уейд.
Когато прекосявах хола, по стълбата заслиза Айлийн, обута в бели панталони и сандали без пръсти, с бледосиня риза. Погледна ме много изненадана.
— Не знаех, че сте тук, мистър Марлоу — каза го, сякаш не се бяхме срещали от миналата седмица, когато просто съм се бил отбил на чай.
— Прибрах пистолета му в бюрото.
— Пистолета ли? — Най-после като че ли загря. — А снощи беше малко напрегнато, нали? Мислех, че сте си отишли.
Приближих се до нея. На врата си носеше тънка златна верижка и някакъв особен медальон в златно и синьо върху бял емайл. Синята част ми заприлича на две неразперени криле. Срещу тях имаше широко поле бял емайл и златна кама, пронизала свитък. Думите не можах да прочета. Медалионът беше някаква военна значка.
— Напих се. Нарочно и грозно. Чувствувах се самотен.
— Нямаше защо да сте самотен — отвърна тя с чисти като вода очи, в които не открих ни следа от лукавство.
— Въпрос на мнение. Тръгвам си и не знам дали някога пак ще дойда. Нали чухте какво казах за пистолета?
— Че сте го сложили в бюрото. Може би ще е по-добре да го прибера другаде. Той в същност нямаше намерение да се застреля, нали?
— Не мога да кажа. Следващия път и това може да се случи.
Тя поклати глава.
— Не вярвам, наистина не вярвам. Вие страшно ми помогнахте снощи, не знам как да ви се отблагодаря.
— Е, поне се опитахте.
Айлийн порозовя. После се изсмя.
— Снощи сънувах много особен сън — започна тя бавно, загледана някъде над рамото ми. — Един човек, когото познавах, беше тук, в къщата. Той е мъртъв от десет години. — Пръстите й докоснаха медальона от злато и емайл. — Затова днес си сложих това. То ми е от него.
— И аз сънувах странен сън. Но няма да ви го разкажа. Дръжте ме в течение за Роджър и ако мога с нещо да помогна…
Тя ме погледна в очите.