Близо до град Даргауара излязоха на широкия път, използван за прекарване на добитък до Бърк. От двете му страни имаше обширни тревни площи, където животните можеха да пасат, а на определени разстояния пастири бяха оставили удобни лагери. В множеството потоци и рекички имаше изобилна вода. По този път Джереми и Бъги караха стадото си в уханното ранно лято. По-голямата част от добитъка се прекарваше по-късно от фермите до Бърк и сега срещаха само скитници и ездачи. Но за Джереми и това движение бе твърде оживено, а местността — пренаселена. Повечето животновъдни ферми не бяха по-големи от земеделските чифлици и всеки ден минаваха покрай няколко, разположени встрани от пътя. Джереми бе готов да признае, че районът е плодороден и богат, но все пак предпочиташе голите, слабо населени простори на далечната пустош.
След един брод на река Баруон, недалеч от град Мънгинди, пътят навлезе в Нов Южен Уейлс. Постепенно той започваше да извива на запад и подир няколко дни река Дарлинг вече бе съвсем близо на север, като още събираше води от притоците си в дългия си път към морето. Запасите им започнаха да се изчерпват и Джереми размени с един фермер юница за няколко торби с ранни зеленчуци, торба прясно смляно брашно и голям къс бекон.
Един следобед се видя краят на пътуването, когато на няколко километра пред тях се показа Бърк. Градът бе център на корабоплаването по реката и в доковете имаше три речни кораба. Бърк бе просторен град и се разрастваше от реката към сушата. Представляваше лабиринт от улици с дървета, островърхи кули на черкви и високи сгради, които стърчаха над зеленината. Южно от града имаше голяма тревиста площ, където се събираха стадата.
Слънцето залязваше, когато Джереми и Бъги докараха стадото си до сборния пункт и се настаниха да нощуват. На следващата сутрин дойдоха трима купувачи от пазарите за добитък в града, за да огледат стадото. Изглеждаха развеселени, когато влязоха в сборния пункт и заоглеждаха животните. Джереми знаеше защо. Стадата, докарани от фермите, винаги се състояха от пораснали крави и бикове, а в неговото имаше телета и юници. Освен това животните сега доста приличаха на домашен добитък от смесени породи, но нямаха клеймо или резки по ушите, които да покажат кой е собственикът.
Щом всички се представиха един на друг, Джереми отговори на познатия въпрос за родството му със семейство Керик от Тибубъра и обясни произхода на стадото си.
— Името е същото, но нищо повече. Това са диви животни. Събрахме ги в далечната пустош северозападно от равнината на Дарлинг.
— Наистина са диви животни! — възкликна един от мъжете. — Сега, когато ни обясни, виждам, че са малко проскубани и с див поглед. Но са охранени и в добро състояние. Как ги преведе от толкова далеч? Кладенците там са на дни или седмици разстояние един от друг, нали?
— През по-голямата част от пътя ние сами копаехме кладенци — обясни Джереми.
Купувачите се разсмяха, като сметнаха, че Джереми се отклонява от отговора.
— Значи сте копали кладенци? — забеляза един от тях иронично. — Никой не може да те обвини, че криеш методите си, защото няма спор, дори и с достатъчно вода, пак ще е трудно да се докарат оттам. Възхищавам ти се и смея да твърдя, че малцина биха се справили. Но за съжаление моят шеф иска само възрастни животни, не иска да купува телета.
— А моят ще купи — вметна друг купувач. — Готов е да купи всякаква стока, стига цената да е добра. — Отново огледа стадото с опитно око и продължи: — Предлагам десет шилинга на крава, осем на юница и пет на теле. Кажи го шейсет и пет гвинеи за всичките.
— Ще платя седемдесет за всичките — намеси се третият купувач.
Първият, който бе направил предложение, отново огледа добитъка, сви устни озадачен, но поклати глава и отказа да вдигне цената. Джереми се обърна към последния купувач:
— Готово. Къде се намира пазарището ви?
— Близо до пристанището — отговори той. — Ще ви изпратя двама души, които работят там. Те ще ви покажат пътя и ще ви помогнат със стадото. Парите ще ви чакат в канцеларията, когато пристигнете.