Но Фиона видя, че Дънли взема още едно от прасетата, които тя угояваше, за да имат храна през зимата. Възнамеряваше, както бе правил и друг път, да го продаде на пазара и да прахоса парите за пиене. Фиона побесня и стисна рамката на вратата, за да се възпре и да не му изкряска, че трябва да си намери работа, вместо да продава нейните прасета.
Дънли не обърна внимание на застаналата до вратата Фиона и с пръчка насочи прасето през стопанския двор, покрай къщата към шосето за Брисбейн. Когато изчезна от погледа й, гневът на девойката се превърна в постоянното негодуване, което изпитваше към баща си. Фиона се зае с работа, извади от кладенеца кофа вода и я отнесе в стаята на майка си.
Откакто Фиона я помнеше, Мейвис Дънли винаги бе изглеждала уморена, съсипана от грижи и много по-стара от годините си. Тежкият труд и жестокостите на мъжа й бяха сломили духа й, а животът й бе поднесъл и други нещастия. Четири от осемте й деца бяха умрели от детски болести и лежаха в брисбейнското гробище, а двамата й най-големи синове бяха избягали от тиранията на баща си още четиринайсет-петнайсет годишни.
Бе заболяла от рак и сега лежеше изпита и бледа. През последните седмици Мейвис бързо се стопяваше.
— Удари ли те? — попита тя с дрезгав шепот.
Фиона се засмя и поклати глава, като се опитваше да скрие тревогата си от състоянието на майка си с весело държание.
— Не, не се безпокой, мамо.
— Говори ли с Кристофър за заминаването му?
— Да, още вчера, и днес пак ще говорим — отвърна Фиона и посочи паницата на масичката до леглото.
— Много е вкусна, миличка, но нямам апетит. Може по-късно да ми се прияде и да хапна повече на обед и довечера.
Фиона се усмихна, за да прикрие загрижеността си. Знаеше, че майка й едва ще изяде повече от няколко лъжици през целия ден. Изми болната и пооправи завивките й, после взе лъжица и шишето с лауданум от полицата над леглото. Очите на майка й светнаха в очакване, че лекарството ще облекчи силните й болки.
Фиона напълни лъжицата и шишето почти се изпразни, после поднесе лекарството до устните на майка си. След няколко минути силната, съдържаща опиум, течност подейства и майка й се отпусна в полусъзнание. Фиона отнесе паницата каша и кофата в кухнята. Изсипа кашата при помията за прасетата, изми съдовете от закуска и сложи кухнята в ред. Взе помията и кофата за мляко и мина през стопанския двор.
Брат й бе излязъл от скривалището си и без охота чистеше плевелите между зеленчуковите лехи в градината зад хамбара и бараките. Кристофър бе висок и слаб петнайсетгодишен юноша, с луничаво лице, а косата му имаше по-скоро бакърен цвят, за разлика от лъскавите червени къдрици на Фиона. Като изсипа помията в коритото на кочината, тя извика брат си.
Той тръгна към нея, но след всичката работа, която я очакваше през деня, Фиона нямаше време да стои и да го чака. Влезе в хамбара и сложи наръч сено в хранилката на кравата. Докато тя ядеше, Фиона започна да я дои. След малко Кристофър се появи и седна до вратата на хамбара. Дъвчеше една сламка и извърна лице, за да не срещне погледа на сестра си.
— Е? — подкани го тя, като стискаше вимето с две ръце.
— Един малък кораб тръгва за Мелбърн утре сутрин — отвърна той колебливо. — Капитанът е собственик на кораба и каза, че може да ме вземе да помагам на екипажа. Но по-добре да не заминавам, Фиона.
— Защо?
— Ти не можеш да се справиш тук сама. Мама успя да ти помогне с пролетното засаждане и аз ти помагах, когато бях освободен. Не можеш…
— Стига си търсил извинения! — прекъсна го сърдито Фиона. — Вземи най-после решение дали ще заминеш, или ще останеш тук, но престани да си търсиш извинения.
Кристофър се обърна настрани, а кравата се размърда раздразнена. В яда си Фиона бе започнала да дърпа прекалено силно вимето с дългите си, тънки пръсти. Девойката пое дълбок дъх, овладя се и продължи доенето. Завиждаше на Кристофър, че като мъж има повече свобода, но в същото време го обичаше.
— Мама иска да заминеш, братко — почна тя нежно. — А също и аз. Знам, че всяко момче се страхува да се раздели с всичко, което му е познато, но Калвин и Джулиан бяха горе-долу на твоята възраст, когато заминаха. Знам, че сега и двамата са щастливи, и ти ще бъдеш добре. Но сам трябва да вземеш решението си.