— Замина като помощник с един кораб — отговори тя. — Научих го едва вчера, когато заминаваше, а не знаех ти къде си.
Дънли се отпусна тежко на пейката до масата, хвана главата си с две ръце и започна да ругае. После се надигна и грабна лъжицата, когато Фиона сложи пред него паницата с каша и канче чай. Тя напълни още една паница и тръгна да я занесе на майка си.
Още щом застана пред вратата на спалнята й, Фиона разбра, че там няма жив човек. Първото, което забеляза като влезе, бе шишето с лауданум на масичката до леглото. През нощта майка й бе събрала сили да свали шишето от полицата и сега то бе полупразно. Фиона се приближи до леглото и остави кашата на масичката.
Мазолестите ръце на майка й бяха изстинали, когато Фиона ги скръсти върху гърдите й. Затвори очите на Мейвис, целуна я и избърса сълзите, покапали от собствените й очи върху изпитото сбръчкано лице. После взе паницата и се върна в кухнята.
Дънли вдигна глава, когато Фиона остави кашата на умивалника и се загледа през прозореца.
— Какво ти става? — изръмжа той.
— Мама е умряла — прошепна Фиона.
Дънли се надигна и се затътрузи с тежки стъпки към спалнята. Фиона гледаше настъпващия навън ден, който бе започнал като всички други само преди няколко минути. Но този ден сега й се струваше съвсем различен от останалите в живота й, дори слънчевите лъчи блестяха по друг начин. Една скъпа връзка, която я бе радвала от най-ранно детство, се бе прекъснала и нищо вече нямаше да бъде каквото е било преди.
Дънли се върна, седна и продължи да яде.
— Ще ида до някое погребално бюро — изсумтя той. — Ще ни излезе доста скъпо.
Фиона излезе, мина през стопанския двор, взе мотиката от бараката за инструменти и отиде в зеленчуковата градина. Започна да плеви лехите, като вдигаше мотиката високо, забиваше я в земята с всичка сила, а по лицето й се стичаха сълзи.
Погребението щеше да е скромно, но съседите не позволиха да изглежда бедняшко. Дойдоха много хора от съседните чифлици, както и от работническите жилища край шосето и покриха евтиния ковчег с цветя, а един каменоделец бе приготвил надгробен камък за ковчега на Мейвис в най-отдалечения ъгъл на гробището. Фиона разбираше защо никой не бе предлагал помощ на майка й — бояха се от неприятности с Дънли — но сега тя бе искрено благодарна на съседите, които направиха погребението по-достойно.
След погребението, Фиона се утешаваше с мисълта, че майка й вече е в покой, че се е отървала от един нещастен живот. Няколко дни Фиона почти не виждаше Дънли, освен на закуска. Понякога той носеше някакви книжа и дъщеря му предполагаше, че се занимава с юридическото оформяне на собствеността върху чифлика.
Един ден, докато чистеше хамбара, видя, че баща й води два коня от пасището и го попита какво прави.
— Ще ги заведа на пазара, за да ги продам — обясни той. — Задлъжнях около погребението, а имам и други дългове за уреждане.
— Как ще обработвам нивите без коне, за да ги засея на пролет? — попита Фиона. — Не мога да тегля ралото и браната с ръце.
— Това ще е чак напролет, а аз имам нужда от пари сега — отговори той и поведе конете. — Ще се тревожим за другата пролет, когато дойде.
Фиона разбра, че той се готви да продаде чифлика. Макар и да го бе очаквала, разочарованието й бе голямо. Мъчеше се да измисли къде би могла да отиде и какво би могла да направи, за да не е принудена да живее в някоя колиба в Брисбейн, но не виждаше никаква друга възможност. Хваната бе в клопка и можеше само да се примири с онова, което Дънли бе решил да стори.
Но засега имаше работата си в чифлика. Върху нея съсредоточаваше и мислите, и енергията си. Поради това изминаха няколко дни преди да забележи какво върши Дънли и да стигне до някои заключения. Най-неочаквано бе започнал да обръща внимание на външността си. С част от парите от продажбата на конете си бе купил дрехи, поддържаше брадата си добре подстригана и от време на време искаше изгладена риза. Когато по време на една закуска Фиона усети, че от него се носи слаб дъх на парфюм, тя свърза това с другите факти и реши, че той ухажва някоя жена.
Срещата й с жената бе кратка и категорична, макар че я изненада. Фиона бе нахранила прасетата и като влезе в кухнята, завари Дънли с някаква жена на кухненската маса. Баща й я представи, а погледът му предупреждаваше Фиона, че трябва да се държи любезно. Вайолет Слатъри бе неугледна жена, надхвърлила петдесетте, имаше вид на сводница и зло, хитро лице, облеклото й бе натруфено.
— Кофа за помия ли носиш? — попита тя с изкуствена усмивка. — Ситън да не те кара да се грижиш за кочина?