Гласът на Фиона заглъхна безпомощно, като погледна загрижено към Джереми. Той безмълвно дръпна юздата и препусна към гъсталака, а Фиона го последва. Конете се понесоха в галоп и навлязоха в шубрака с шум, който би подплашил животните, ако се криеха там.
Джереми бе като замаян, в главата му безспирно се въртеше мисълта, че е бил жесток и несправедлив към майка си и към семейство Керик. Свърна от гъсталака без дори да надникне в него. Имал бе намерение да претърси и други места, но вече не си спомняше кои бяха те. Препусна към един хълм, следван от Фиона.
Спря на върха на възвишението и огледа околността, без да я вижда. Мъчеше се с все сили да преодолее объркването си. Фиона спря коня си на няколко метра зад Джереми. След малко на хълма се изкачи и Бъги. Фиона го извика настрана, поговориха тихо и замълчаха. Наблюдаваха Джереми и чакаха.
Измъчваше го чувството за непоправима вина към майка му. Спомни си колко топло и сърдечно се бе държала с него баба му, пред която също съзнаваше, че е виновен, както и пред другите членове на семейство Керик. Майка му бе умряла преди повече от десет години, но Джереми все още можеше да обясни постъпката си на Керикови.
Когато най-после се обърна към Фиона и Бъги, тя вече се бе досетила какво възнамерява да направи.
— Искаш ли да закараме животните в Бърк, преди да идем във фермата Тибубъра? — попита тя. — Или да ги пуснем на свобода?
— Можем да закараме тези, които вече сме хванали, до Бърк — отвърна Джереми и обърна коня си. — След толкова години една-две седмици не са от значение. Да се върнем в лагера и да се приготвим за път.
Фиона и Бъги също обърнаха конете си и тримата поеха към долината. Джереми продължаваше да се чувства объркан, но едно му бе ясно. С решението да иде във фермата Тибубъра, той бе признал пред себе си, че е член на фамилията Керик. Бе приел, че това е истинското му презиме, а не само прието обръщение към него.
Щом осъзна това, чувството, че няма корени, което винаги бе изпитвал, изчезна. Като момче знаеше, че има майка, брат и сестри с друго презиме, но сега бе разбрал, че има корени, кръвни роднини и семейство. Ако не физически, поне мислено и емоционално бе намерил заветното си място.
Хрумна му, че тъкмо обратното се бе случило с Джарбо Чарли. Той бе направил истинското си завръщане, бе достигнал до заветното си място, но известно време мислено и емоционално бе останал далеч от него. Джереми се питаше колко ли е голямо разстоянието, което го дели физически от заветното му място; още колко ли ще трябва да върви, за да направи своето истинско завръщане и да намери мястото, към което принадлежи.
Когато стигнаха до широкия, утъпкан от добитък път, който водеше към Бърк, Джереми започна да обсъжда със спътниците си различните възможности да се придвижат към Тибубъра. Но като откараха стадото до височина, откъдето се виждаше река Дарлинг, една от възможностите отпадна. Макар че дъждът бе спрял преди няколко дни, реката бе придошла, което означаваше, че речните кораби не могат да пътуват до Вилкания.
Една вечер няколко дни по-късно, след разговора на Джереми с един скитник, необходимостта да отидат в Тибубъра отпадна съвсем. Скитникът, сбръчкан и окъсан старец, надхвърлил шейсетте, се зададе по пътя тъкмо когато Фиона бе приготвила вечерята. Джереми го покани да вечеря с тях и да преспи в лагера им, което той прие с широка усмивка. Представи се като Обадая Тътъл.
Докато се запознаваха, Джереми призна родството си със семейство Керик. Скитникът стана още по-любезен, тъй като бе твърде зависим от щедростта на богатите фермери.
— Казвайте ми Оби — помоли той, загледан радостно в чинията си, която Фиона пълнеше с пушена шунка, картофи и зеленчуци. — Предположих, че не сте обикновен скотовъд, господин Керик. Естествено, щом имате такава хубава храна. Стана ми мъчно като научих за господин Дейвид и господин Джонатан Керик. И двамата бяха добри, бяха истински хора на пустошта. Можете да сте сигурни, че няма да ги забравят скоро.
— Какво им се е случило? — попита Джереми.
Оби бе изненадан, че Джереми не знае за тяхната смърт, и докато вечеряха, обясни какво се бе случило.
Както бе типично за скитниците, и Оби разкрасяваше историята, но Джереми не обръщаше внимание на подробностите, интересуваха го основните факти.
— А после — продължи Оби с пълна уста — госпожа Катерин откачи. Не искам да ви обидя, господин Керик, просто ви разказвам какво се случи. Постоянно й се виждало, че из къщата летят ята от бели папагали какаду и такива работи. Всички хора от фермата смятали, че се излагат на смъртна опасност, ако се приближат до нея. Всички, освен госпожа Александра, разбира се, която не се плаши от нищо живо, което ходи, хвърчи или плува по водата. Затова завързала госпожа Катерин с въже и я отвела в Сидни, където са и досега.