Джереми се обърна, за да си тръгне, но спря и се вгледа по-внимателно в земята. Останала бе само каишката, а от костта нямаше никаква следа. Джереми реши, че старият, сух кокал сигурно е станал на прах, а вятърът го е отвял. Вдигна рамене и се върна при коня си.
Преди разсъмване на другата сутрин бурята бе достигнала до сушата. Джереми и Александра се качиха на влака за Пенрит сред проливен дъжд. Всички членове на семейството, осветени от фенерите по перона и измокрени, махаха с ръце и гледаха изнизващия се влак. От прозорците на купето си Александра и Джереми също им помахаха, после заеха местата си един срещу друг.
Бурята подсилваше опасенията на Джереми от предстоящите трудности. Боеше се, че, вземайки баба си, се е обрекъл на неуспех. Дори и да бе тръгнал сам, знаеше, че изходът от начинанието бе несигурен. Облечена в овчия кожух на Фиона и с нейната пастирска шапка на главата, Александра изглеждаше стара и неустойчива под бледата светлина в купето.
Първите лъчи на зората проникнаха през гъстия мрак и дъжда, когато влакът спря в Парамата. Постепенно в мрачния, унил ден край железопътната линия се показа долината на река Нипиан. В Пенрит Джереми свали багажа им и като се подпираше на бастуна си, Александра го последва вън от гарата.
Отправиха се през града към Нипиан Ин. Калните улици бяха почти пусти в дъждовния ден. Александра влезе в странноприемницата, за да потърси собственика, а Джереми тръгна към конюшните. Той превързваше багажа зад седлата, когато Александра доведе собственика.
Той поздрави Джереми с професионална любезност и посочи преградките в края на обора.
— Пазя тези коне за клиентите си, господин Керик — усмихна се той. — Вземете, които желаете, всичките са добри, яки животни.
— Вижда се, че е така — отвърна Джереми. — Ще се постарая да ви доведа същите коне на връщане.
— Не се безпокойте за това. Без сър Мортън нямаше да имам тази странноприемница, а два коня са твърде малка отплата за помощта, която той ми оказа.
Когато собственикът излезе, Джереми понесе дамското седло към един от по-старите коне, но Александра посочи млад, буен скопец.
— Ще взема този, Джереми. Ще се убедиш, че съм опитна ездачка.
С известно притеснение Джереми привърза дамското седло към младия кон и оседла друг подобен за себе си. Като извеждаха конете, разбра, че баба му има основание за самоувереност. Конете се дърпаха и не искаха да излязат под дъжда, но Александра се справи със своя кон не по-зле от Джереми.
Вече пред конюшните, под дъжда и вятъра, Александра захвърли бастуна си.
— Сега не мога да си позволя лукса да бъда стара и слаба — заяви тя решително. — Помогни ми да стъпя на стремето, Джереми.
Той й помогна да се качи на коня, скочи върху своето седло и поеха по улицата, която се превърна в шосе, когато напуснаха града. Пред тях се виждаше главният път и гората, където Джереми се бе срещнал някога с Джарбо Чарли. Като сви по шосето към Батхърст, Джереми се обърна да погледне баба си. Забеляза, че кой знае защо, тя гледаше замислено към гората.
Пресякоха равнината Иму и навлязоха в предпланините, като се движеха в бърз галоп, но избягваха най-големите локви. Джереми се обръщаше назад от време на време и забеляза, че баба му ни най-малко не изостава. Яздеше на няколко метра зад него по избраната от него ивица на широкия път, а поройният дъжд се стичаше от периферията на шапката и кожуха й.
Часовете минаваха, пътят се виеше през планината, а дъждът и вятърът не преставаха, противно на очаквания на Джереми, че времето тук ще е по-добро. По високите проходи през билото вятърът виеше още по-силно и носеше ту в една, ту в друга посока дъжд, примесен със сняг и суграшица. Джереми все повече се убеждаваше, че Александра е по-силна и издръжлива, отколкото бе предполагал. Единственият път, когато я попита дали иска да починат, тя решително отказа и му даде знак да продължава.
Пред Батхърст и Джереми бе почнал да чувства умора, а конете бяха изтощени. В западните покрайнини на града, където се намираше Белуедър Ин, Бъги ги очакваше пред оборските врати.
— Летели сте като вятър — посрещна ги той весело. — Не ви очаквах да пристигнете поне още няколко часа.
— Да, движим се с добро темпо досега — съгласи се Джереми и помогна на Александра да слезе от седлото. — Тук ли е собственикът на странноприемницата?
— Не, къщата му е край реката и отиде да премести семейството си на по-високо място, защото се бои от наводнение — отвърна Бъги. — Но нареди да вземете всичко, което ви е нужно. — Обърна се към ратая в конюшнята: — Иди да донесеш чай и нещо за ядене от кухнята. Кажи на готвача за кого е и побързай!