На един дълъг завой на прелелия поток Гундару и околността му изчезнаха зад тях. Мина час, после още един, а те продължаваха да яздят край потока. Джереми оглеждаше дърветата, които стърчаха над водата, и по клоните, които плаваха край тях, преценяваше скоростта на течението. Имаше места, където би се опитал да пресече водата, ако бе сам, но търсеше по-безопасен брод заради баба си.
Най-после, след пладне, той дръпна юздите.
— Мисля, че тук можем да пресечем, бабо. Но ще бъде доста рисковано.
Тя погледна водата и се съгласи.
— Тук поройната вода изглежда малко по-бавна, но не виждам друга разлика. Какво не забелязвам аз, Джереми?
— Има белокори хартиени дървета, които не са много далеч едно от друго. Джарбо Чарли ми казваше, че техните корени са плитки и лесно се изскубват от земята при наводнение. Тази долина е наводнявана много пъти, затова където хартиените дървета не са изкоренени, значи растат на по-високи места.
— Ти си истински син на Пустошта — засмя се Александра. — Виждала съм много хартиени дървета, изкоренени при наводнение, и други, останали на мястото си, никога обаче не съм стигала до някакъв извод.
— Но това не изключва опасността, бабо. В най-добрия случай ще измръзнем и ще се измокрим. В най-лошия — ще се удавим заедно с конете.
— Ти си нашият шеф, Джереми. Аз съм склонна да пресечем тук, но ти ще решиш.
Джереми проучваше зигзагообразната пътека, която бе набелязал между хартиените дървета, и поставяше върху едното блюдо на везните риска, който поема, а върху другото — любовта на баба му към Тибубъра.
— Не разполагаме с много време да чакаме тук, затова ще се опитаме — реши Джереми. — Следвай точно пътя, по който аз минавам, и ако товарният кон почва да ти пречи, пусни го. Можем да си доставим друг кон и провизии.
Александра кимна и го последва през водата. Първото хартиено дърво бе на около двайсет метра през потопен в потока храсталак. Водата достигна малко над корема на коня на Джереми, после към второто дърво, дъното пак се издигна. Подмина го и се отправи към следващото.
Като изминаха стотина метра, бученето на водата стана оглушително, а наводнената земя сякаш стигаше до хоризонта. Ледената вода и умората от плуването бързо изтощаваха конете и Джереми потрепери от студ, когато конят му затъна по-дълбоко. Щом стигна до последното хартиено дърво преди самото корито на потока, той спря да изчака Александра.
Тя го настигна с коня си, устните й бяха посинели и силно трепереше, а Джереми потърси с поглед първото хартиено дърво откъм отсрещния бряг на потока. Беше избрал едно дърво по-надолу по течението, за да не принуждава конете да плуват по средата на бързия поток, а сега разстоянието до него му изглеждаше огромно. Вдигна поводите и подкара коня си напред.
Конят пак заплува, когато под краката му вече нямаше дъно, и се потопи във водата. По средата на потока Джереми се обърна назад към баба си. Водата стигаше до над кръста й, пред нея и зад нея се виждаха само главите на двата коня. Изглеждаше много дребна сред огромния разлив на калната вода.
Малки въртопи увличаха коня му и го отклоняваха от дървото и Джереми с мъка го възпираше. Само на няколко метра от дървото силен водовъртеж се надигна от калните дълбини и едва не върна коня обратно в центъра на потока. Джереми опъна поводите и конят подви крака, като се мъчеше да се измъкне от водовъртежа.
Щом копитата на коня му опряха до дъното, Джереми спря в дълбоката вода и се обърна към Александра. Тя и конете се приближаваха, после попаднаха във водовъртежа. Конят на Александра се олюля и едва не я изхвърли от седлото, като се понесе отново към центъра на потока.
Джереми извъртя коня си и го върна в дълбоката вода. Когато конят заплува, той се пресегна през главата му и хвана за оглавника коня на Александра, после прехвърли тежестта си назад и издърпа коня към дървото. Конете се въртяха, блъскаха се един в друг, насочвайки се към дървото, и най-после копитата им опряха в дъното.
Конете излязоха от дълбоката вода, запъхтени и разтреперани от студ. Александра се опита да се усмихне и да благодари, но устните й се бяха сковали и се тресеше неудържимо. Джереми остави конете да починат един миг, после се насочи към следващото дърво.
Западната част на долината се издигаше стръмно нагоре и водата бързо стана плитка. Конете се измъкнаха от нея с уморено отпуснати глави. Александра едва се държеше на седлото си и цяла трепереше. Джереми слезе от коня си и се раздвижи, за да се постопли. Кръвта нахлу в изтръпналите му крака, по които сякаш се забиваха иглички, докато водеше конете нагоре по стръмнината към няколко евкалиптови дървета.