— Знам тази гора много добре — увери я Джереми, — но не знаех, че през нея има път. Ти минавала ли си по него, бабо?
— Веднъж, много отдавна — замислено му отговори тя. — Сигурна съм, че все още съществува, защото някои неща никога не изчезват. Много ще се радвам, ако този път се окаже полезен за семейството ни.
Нанесените забележки сякаш не се отнасяха толкова до внука й, колкото до някакви нейни лични възпоминания и Джереми не им обърна внимание. Разговорът продължаваше, макар сега всяка минута да бе ценна, но за внука бе трудно да се раздели с баба си. По дълбоката си същност съвместното им пътешествие много приличаше на странстванията с Джарбо Чарли. Бе цяла одисея, пътуване не само през Пустошта, но и пътуване към себе си, което му бе доставяло огромно удоволствие, обогатило бе живота му с една нова и задълбочаваща се привързаност към неговия по-възрастен спътник.
Александра приключи разговора с една молба.
— Ще дойдеш ли в Тибубъра, за да ми съобщиш какъв е изходът от начинанието ни? — попита тя. — Ще изпълниш ли тази моя молба, Джереми?
— Да, бабо, разбира се.
Тя се усмихна и му благодари сърдечно. Джереми я целуна и се обърна към конете — хвана юздите на своя и стисна поводите на товарния кон, после се метна на седлото. Александра и останалите изпращачи му помахаха и му пожелаха добър път. Джереми им отговори и се понесе в бърз галоп.
Небето остана облачно, но нямаше дъжд, който да затрудни обратния път на Джереми към земите на север. Когато стигна до сала обаче разбра, че и липсата на дъжд може да бъде неблагоприятна. Нивото на реката бе спаднало и една трета от тежкия сал бе останала на брега.
Салът се намираше между брега и няколко полупотопени в реката дървета. Джереми завърза едно въже за кърмата, съблече се и заплува през бързата ледена вода, за да прикачи въжето около едно дърво. Разтреперан от студ, бързо се облече отново и прикрепи края на въжето към седлата на конете. Като използва един прът за лост, той натисна носа на сала, а конете потеглиха въжето.
Отлетяха скъпоценни часове, докато конете дърпаха въжето, а Джереми стоварваше цялата си тежест върху пръта, за да може огромният съд да се придвижва сантиметър по сантиметър. Когато по-голямата му част вече бе във водата, издърпването му стана по-леко и най-сетне целият сал се плъзна в реката. Джереми качи конете на него и ги завърза, после отблъсна сала от брега, скочи на кърмата и закрепи пръта на място.
Сега нямаше толкова неприятности с водовъртежи, само един почти извъртя сала и подплаши конете. Като наближи отсрещния бряг, Джереми затърси подходящо място, където салът би могъл да се закрепи, докато той иде до носа и го завърже, преди съдът да се плъзне обратно към течението. Избра гъсталак от храсти и млади дръвчета, полупотопени във водата, и насочи сала към него.
Носът се вряза в гъсталака и смачка растителността, после се блъсна в брега. Конете се заклатиха, но премазаните дръвчета задържаха сала, докато Джереми се придвижи към носа. Грабнал въже, той изскочи и успя да го завърже за едно дърво, тъкмо когато салът бе почнал да се плъзга назад във водата. Използва и второ въже, за да го върже по-здраво и изведе конете на брега.
Земята отвъд реката бе неравна, покрита с оплетени коренища и шубраци, но Джереми предпочете да си проправя пътека през тях, отколкото да иде нагоре по реката, защото не искаше да среща хора и да губи време в разговори. След известно време стигна до тесен път, който минаваше край разпръснати къщи и малки ферми. Тръгна по него и заобиколи южните предградия на Вилкания, после излезе на по-широкия отъпкан път източно от града.
Когато в късния следобед стигна до първата голяма овцевъдна ферма, конете бяха напълно изтощени. Джереми бе не по-малко изморен, но отказа предлаганата му вечеря и легло за преспиване, като обясни на стопаните, че разполага с ограничено време. На свечеряване пое отново с нови коне и ги остави да се придвижат бавно в мрака.
Джереми задремваше по за няколко минути върху седлото, но се стряскаше при всяко спъване на коня в камък сред мрака на безлунната нощ. Късно през нощта спря да си приготви набързо нещо за ядене и да остави конете да попасат. Зачеркна още една резка на календара си и преброи, че остават само четири.
С пукването на зората започна нов мрачен и облачен ден. Наближаваше краят на зимата, от няколко дни в този район не бе падал дъжд и пътят бе сух. Изтръпнал от умора, Джереми продължаваше да кара конете в бърз галоп. Привечер спря в друга ферма, за да помоли за нови коне, след като бе изминал почти двеста километра от разсъмване.