— Не, това е моето племе — поклати тъжно глава Джарбо. — Споменах имената на старейшините по времето, когато напуснах и Джубурли ги помни. Просто ние двамата сме се забравили.
— Ами изминали са много години, нали? — опитваше се да успокои спътника си Джереми. — Много неща са се случили оттогава.
— Така е — въздъхна дълбоко Джарбо. — Във всеки случай Джубурли е добре разположен. Каза, че е съгласен да останеш с племето. И останалите старейшини ще имат думата по въпроса, но той обеща да ги помоли да се съгласят.
— Да ми разрешат да остана? — изненада се Джереми. — Никога не съм мислил, че може да не ме приемат.
— Нито пък аз, Джереми — въздъхна пак Джарбо. — Но не стана точно както очаквах. — Опита се да се усмихне и потупа момчето по рамото. — Но всичко ще се уреди, приятелю. Като се съберем около кръга бора, навярно ще се окаже, че другите старейшини ме познават и ще се зарадват да ме видят. Надявам се, че там ще стане празненство, което ще трае няколко дни и пак ще се опозная с всички. Няма за какво да се тревожим.
Джереми кимна, но не каза нищо повече. Безпокоеше се, защото и самият Джарбо не изглеждаше уверен. Той започна да му разказва за племето. Каза, че както някога, то пак се състояло от пет групи, приблизително еднакво големи. Премина към други неща, за които бе говорил с Джубурли, но Джереми слушаше разсеяно, защото го вълнуваше мисълта, какво ще прави, ако старейшините решат, че не може да остане с племето.
Когато храната бе готова, една жена им донесе парчета от печена гоана и от още някакво дребно животно, заедно с по една шепа семена, които имаха вкус на орех. Докато вечеряха, Джарбо продължи да споделя какво са говорили с Джубурли. Водачът му казал, че преди няколко дни са изпратили няколко души да търгуват в южните градове.
— Ако бяхме пристигнали по-рано — тъжно подхвърли Джарбо, — можех да ги помоля да ми донесат няколко смокини тютюн.
Всички се хранеха заедно, разговаряха тихо и се смееха. Само Джарбо и Джереми се хранеха настрани от тях. Така изолирани бяха и на другия ден, когато цялата група тръгна към кръга бора. Джарбо и Джереми вървяха отделно. Хората бяха дружелюбни, охотно им даваха храна и всичко, което им бе нужно, но по всичко личеше, че смятат Джарбо и Джереми за различни от тях.
В хладния есенен ден аборигените бяха облечени в дълги дрехи от кожите на кенгуру и опосум, жените носеха вода в дървени купи, които наричаха куламони. Две момичета носеха пръчки за огън, каквито Джарбо не бе успял да направи, когато се бе опитал преди няколко месеца. Пръчките за огън бяха от стебла на комбунги, вид тръстика, а от тлеещите в тях въглени се носеше дим. Групата се разпръсна, за да събира храна, докато се движеха към свещения кръг бора.
Джереми все повече се тревожеше какво ще прави, ако старейшините решат, че не може да остане с племето. Сигурен бе, че Джарбо никога няма да го изостави в пущинака, но момчето в никакъв случай не искаше да отчуждава Джарбо от собственото му племе. Виждаше, че и спътникът му се тревожи, от което Джереми се чувстваше още по-нещастен.
На следната сутрин групата не се разпръсна, всички вървяха заедно с бърз ход към два баира близко един до друг и по-високи от околните хълмове. След няколко часа излязоха от гъсталака на широка, разчистена поляна в подножието на баирите. В центъра се виждаше кръг, с издигната в него могилка, заобиколена с камъни. Постлана с камъни пътека водеше от кръга към гъсти храсти и дървета в тесния проход между баирите.
Хората почнаха шумно да се поздравяват, а Джереми остана с впечатление, че тяхната група пристига последна, защото се бяха събрали вече около осемдесет души. Това се потвърди скоро, тъй като шумът стихна и всички се настаниха около кръга. Джубурли каза нещо на Джарбо, който отведе Джереми встрани от голата поляна.
Джарбо остави багажа си до храсталака и подкани Джереми да седне там.
— Трябва да почакаш тук, докато уредим въпроса — каза му той. — Няма защо да се безпокоиш, приятелю. Скоро всичко ще се уреди и всичко ще е добре.
Тонът на Джарбо не бе тъй убедителен както думите му и издаваше известна несигурност в изхода. Момчето седна притеснено до багажа си, а Джарбо се върна на поляната. Седна до хората около кръга, които се струпаха около него и му заговориха. Джубурли и още четирима възрастни мъже стояха настрана, говореха си тихо и надничаха към Джереми. После тръгнаха по постланата с камъни пътека и изчезнаха сред гъстия листак в прохода между баирите.
Няколко минути по-късно Джубурли се показа и повика с пръст Джарбо. Когато и той се отдалечи по пътеката, вниманието на хората около кръга се насочи към Джереми. Гледаха го втренчено и го одумваха, а Джереми чакаше все по-притеснен. Забеляза, че някои от тях държат бамбукови свирки и ударни палки, което показваше, че са се приготвили за увеселение, както бе очаквал Джарбо.