Разседлаха конете, занесоха торбите си в бараките и отидоха в банята да се измият. За Бъги това бе формална работа, но Джереми бе педантичен по отношение на чистотата. Не обичаше да бъде брадясал и бе наточил един нож толкова, че го използваше като бръснач. Бе вече късен следобед, когато свърши с миенето и бръсненето и двамата с Бъги се отправиха към кухнята за вечеря.
Останалите петима пастири бяха насядали на дългата маса, а възрастният бивш пастир, който сега бе готвач, се трудеше над своите тенджери и тигани върху огъня. Отис Кълън, як, немарлив мъж, надхвърлил четирийсетте, се бе оплаквал най-много, че ще загуби работата си. Вече се бе разчуло за споразумението между Джереми и собственика, а Килън роптаеше на висок глас срещу него. Двамата му приятели, седнали на пейката, енергично изразяваха съгласието си, докато другите двама пастири мълчаливо чакаха храната си в долния край на масата.
Грубото едро лице на Кълън бе цялото в белези, а носът му бе деформиран от побоища. Намръщи се, погледна право в Джереми и продължи:
— Напълно си прав. Някой си, който се е появил тук преди две седмици, си запазва работата, а ние няма да останем дори за товаренето на фургоните. Всичко това е несправедливо.
— Може на Франк да му е омръзнало да хленчиш, Кълън — предположи Джереми. — Всеки би се отвратил, когато слуша как възрастен мъж подсмърча като някой пикльо.
Този прям отговор смути Бъги, очите му щяха да изскочат от орбитите си и той се обърна изплашен към Джереми. Кълън скочи от масата със зачервено от гняв обветрено лице. Двамата му приятели го последваха, когато с тежка стъпка тръгна към Джереми.
— Бога ми, ще те науча, че никой не говори с мене така — изрева той свирепо.
Джереми изчака, докато Кълън измина половината път до него, след това направи бързо и внезапно решително движение, което понякога означаваше границата между живота и смъртта в далечната Пустош. Вложи цялата си сила в юмрука, който заби в корема на Кълън, и с това го накара да се свие о две. Кълън полетя назад през масата и пейките, които се сгромолясаха с такъв трясък, че постройката потрепери, а другите двама пастири се измъкнаха.
Бъги нападна дръзко, за да помогне в боя с приятелите на Кълън, но скоро бе повален на земята сред размахващите се юмруци. Джереми избягваше и отвръщаше на ударите, търсеше пролуки, и когато ги откри, удари единия в корема, после и другия в лицето му. От силния удар главата му се наклони назад, а човекът припадна.
Кълън се мъчеше да се измъкне от затрупалите го пейки и започваше да се изправя на крака. Джереми го повали отново, след това се наведе над него, сграбчи главата му и силно я заудря в пода. Когато погледът на Кълън се замъгли, Джереми го повдигна от пода и го понесе към другите двама. Кълън полетя с подгънати крака и се просна върху другарите си на пода.
От началото на боя бяха минали няколко секунди и Бъги, готвачът и другите двама пастири гледаха изумени Джереми и тримата на пода. Джереми изправи масата на крака и тъкмо започна да нарежда пейките по местата им, Франк Бивън нахълта в кухнята.
— Защо е цялата тази врява? — попита той остро.
— Каква врява? — отговори Джереми и седна на пейката.
Бъги, готвачът и останалите започнаха да обясняват в един глас, но Франк им направи знак да замълчат. Той оглеждаше замислено Джереми, след това сви рамене в злобна наслада:
— Е, Кълън никога не е бил достатъчно умен да схване разликата между обикновения и дивия кон — отбеляза той. Наведе се над тримата и направи знак на пастирите: — Помогнете ми да ги пренесем в бараката.
Когато собственикът и пастирите извлякоха тримата навън, готвачът се обърна към Джереми:
— Казваш, че не си роднина на онези Керик, дето притежават Тибубъра? — попита го засмян. — Но се оправяш с неприятностите също като тях.
— Не съм свързан с тях така, че да има някакво значение за мен — каза му Джереми. — Гледай яденето да не изгори на огъня.
Готвачът се върна при огнището, като продължаваше да обсъжда боя с Бъги. А Джереми мислеше за непреставащите въпроси относно роднинските му връзки със семейство Керик, които през последните две седмици Бъги и другите му задаваха. Отричаше близкото си роднинство с това семейство, само за да избегне особено внимание или отношение на другите, тъй като всякакви лоши чувства, които бе хранил през годините към тях, бяха избледнели.
Нещо повече, бе оставил съзнателно миналото зад гърба си и с нетърпение очакваше да намери истинското си място. Но от време на време мислеше за семейство Керик. Спомените за баща му бяха неприятни, но за Дирдри — не. Най-често мислеше за баба си. Спомняше си я като красива, силна духом жена, която винаги се бе отнасяла с любов към него.