Там бе натъпкано с жени и деца, подът на гостната бе застлан със сламеници за спане. Децата и някои жени вече спяха, други тихо разговаряха край камината. Когато се появи Елизабет, настъпи мълчание, но тя мина през гостната и по коридора към стаята си. Жените погледнаха към Александра като към втора домакиня, защото за всички във фермите Уаямба и Тибубъра бяха тясно свързани. Александра пристъпи към камината и седна на широката плоча пред нея сред другите жени.
Разговорът се въртеше около погребения, спомняха си и възхваляваха добродетелите на покойната, но всичко бе по-неискрено от обикновено. Нито една от жените всъщност не познаваше Шийла, която имаше малцина много близки приятели и бе напълно непозната за останалите. Александра почувства, че макар гостите да бяха смутени от поведението на Елизабет, те не съжаляваха, че са станали негови свидетели. През следващите години в разговори край камината или край огъня в отдалечени кошари, разказът им за погребението на Шийла Гарити щеше да става все по-драматичен, с повече подробности за скверния разговор на Елизабет с обгореното тяло в ковчега.
Траурният ритуал на аборигените продължаваше. Александра поговори малко с жените, после се отправи към спалнята, която винаги използваше в тази къща. Тя също бе пълна със сламеници и Александра легна на своя в дъното на стаята. Мислеше, че просто ще си почине и ще остане будна, но по чудо заспа. Час преди зазоряване се събуди — траурният ритуал бе завършил.
Другите започваха да се раздвижват и Александра излезе в дъжда и утринния здрач.
На обширната празна площ пред къщата бе устроена временна готварница, за да се изхранят множеството гости. Край нея пращяха огньове и готвачът на фермата подгряваше остатъка от цялата крава и прасенцата, които бяха пекли предния ден, както и огромни тенджери с боб, грах и ориз. Имаше и тенджера с каша за всеки, който би я предпочел, и огромно количество чай.
Александра изпи едно канче чай, докато тълпящите се гости разговаряха сънено и закусваха. Когато настъпи влажното мрачно утро и гостите започнаха да оседлават конете и да впрягат каруците, Елизабет все още бе в къщата. Александра взе Джонатан и заедно отидоха при Колин, за да благодарят на гостите, че са почели мъртвата, и да им пожелаят лек път.
Колите и конете тръгваха по отъпканите пътища, които излизаха в различни посоки от фермата; копитата и колелата газеха калта. Когато и последните гости си тръгнаха, опечаленият Колин благодари на Александра и Джонатан за помощта им и влезе вътре да поседи със синовете си. Джонатан отиде да оседлае конете, а майка му се запъти към къщата, за да прекара няколко минути с Елизабет, преди да тръгне.
Точно тогава Елизабет излезе навън, облечена в пастирските си дрехи и шапка, с камшик и пушка. Прекоси с бърза крачка верандата, спря до стъпалата и извика на главния пастир в стригачницата:
— Рос! Събери петима пастири и десет ратаи! Нека оседлаят конете и да вземат от склада храна за две седмици, раздай оръжие и муниции на пастирите!
Главният пастир докосна шапката си и тръгна да изпълни каквото му бяха наредили. Като газеше през локвите, Елизабет пресече двора и дойде при Александра. Изглеждаше нормално, само лицето й бе смъртно бледо под загара на кожата, а очите й издаваха силната болка. Без Шийла до нея, на Елизабет сякаш нещо не й достигаше.
— Александра, предай на Дейвид, че се надявам скоро да се оправи — каза тя с обичайния си приятелски тон. — И му поръчай да се грижи за себе си.
— Да, непременно.
Елизабет кимна и продължи да говори по същия начин, който при тези обстоятелства дразнеше Александра повече от писъците на страданието.
— Не искам да създавам проблеми на Дейвид като съдия, но трябва да направя нещо за тези речни кораби и опасността от възникване на полски пожари, която създават. Заредили са купища дърва за пещите си от тази страна на реката, за да могат да си взимат, когато им е нужно. Ще изхвърля всички дърва в реката. Освен това възнамерявам да оставя пастири по течението й, които да стрелят в комините им, за да се научат да плават по-навътре в реката.
— Направи каквото смяташ, че трябва, Елизабет.
— Така си го представям. Освен това смятам да отворя пътя на изток за товарните коли, които ще ни докарват припаси и ще извозват настриганата вълна. Трябваше да сторя това преди години, но мога и сега.
— Не можеш да върнеш времето назад, Елизабет.
— Не, но мога да запазя фермата от калта и мръсотията, които нахлуват от външния свят — отвърна Елизабет. — Това, което става, може и да е прогрес, но то е и погребален звън за един начин на живот, който наистина си струва да се запази. А от сега нататък прогресът ще спира до границите на имението Уаямба. — Понечи да тръгне, но се върна. — След време отново ще мога да те целувам и да ти казвам, че те обичам. Защото наистина те обичам от все сърце. Но в момента, Александра, сърцето ми е спряло.