— Отиде до шкафчето си — отвърна Джена и мадам отново се намръщи. Тя мразеше учениците да закъсняват.
Трейси обаче не закъсня. Тя въобще не дойде. До края на часа Емили успя да се сети само за една причина за отсъствието й.
Трейси го беше направила за нейно добро. Искала бе Емили да се успокои и да придобие повече самочувствие и увереност в дарбата си. Явно беше успяла да стане невидима, за да накара Емили да повярва, че това нейно видение се е сбъднало. Може би в същия този момент Трейси седеше на празния чин и се надяваше Емили да е щастлива.
Емили погледна чина на Трейси и за секунда й се стори, че вижда приятелката си. Тя обаче само си въобразяваше, разбира се. За всеки случай Емили се усмихна леко на празния чин.
Звънецът би. Джена дойде до нея и също погледна празното място.
— Става все по-добра в изчезването — каза тя.
Преди Емили да успее да отговори, Аманда спря на вратата и се обърна към нея:
— Защо зяпаш празния чин на Трейси и се усмихваш глупаво?
Джена отговори вместо нея.
— Емили предсказа, че днес Трейси ще отсъства.
Аманда сви рамене.
— Не, тя е невидима.
— Откъде си толкова сигурна? — попита Емили.
— Това е по-вероятно, отколкото някое от виденията ти да се сбъдне.
Джена винаги правеше всичко възможно да се опълчи на Аманда и сега също реагира остро.
— Не става въпрос само за Трейси. Емили предсказа, че и Картър ще отсъства.
— Голяма работа. Значи е имала две верни видения — Аманда се обърна към Емили. — Е, кажи ми, госпожице Знам всичко, кой ще отсъства утре? Аз, надявам се. Мразя тези часове.
Емили знаеше, че Аманда й се подиграва, но все пак притвори очи и се опита да види бъдещето. И се получи.
— Мартин.
— Така ли? Щом казваш — отвърна Аманда отнесено и излезе.
Джена не каза нищо, но скептичното й изражение говореше, че не вярва на виденията на Емили повече от Аманда. Затова на другия ден поне двама души много се изненадаха, когато Мартин не влезе в час.
3
Мадам затвори вратата, а Мартин още го нямаше. Джена се обърна и кимна на Емили. Емили сякаш не забеляза — гледаше някак отнесено. Това не беше необичайно, тя винаги изглеждаше замечтана и вглъбена в себе си.
Джена не искаше да нарани чувствата на Емили. Харесваше я. Емили често беше неадекватна и се разплакваше лесно, но беше добър човек и й беше приятелка. А Джена нямаше много приятели.
Вината за това беше нейна и тя го знаеше. Беше дошла в гимназия „Медоубрук“ след кратък престой на място за проблемни деца и не го криеше. Дори сякаш се гордееше с лошата си репутация, държеше се грубо и плашеше повечето си съученици. Само Трейси и Емили не се бяха отдръпнали. Те познаваха истинската Джена и я приемаха.
Затова Джена се надяваше, че не беше наранила чувствата на Емили. Тя надникна в съзнанието й да разбере дали беше така. Винаги й беше трудно да чете мислите на Емили — тя имаше толкова предчувствия и видения, че в главата й цареше пълен хаос. По-лесно беше да усети чувствата й и Джена почти винаги успяваше да ги разчете.
Всъщност понякога на Джена й беше трудно да прочете мислите на всеки един в тази стая, включително и на мадам. Може би защото никой не беше съвсем нормален.
Джена успя да долови достатъчно, за да разбере, че Емили не се сърдеше на коментарите на Джена. Емили, също като Джена, се чудеше къде са липсващите ученици.
Мадам също, очевидно. Тя изглеждаше сериозно притеснена, докато оглеждаше стаята.
— Отивам в кабинета на директора — заяви тя. — Междувременно искам да запишете какви са личните ви цели по отношение на дарбите ви.
Това не беше нещо необичайно. Мадам често ги караше да разсъждават върху дарбите си и да записват мислите си. Този път обаче самата тя изглеждаше отнесена.
Щом излезе от стаята, Джена се обърна към Кен на съседния чин. Тъмнокосият, широкоплещест бивш атлет изглеждаше изгубен в собствените си мисли, което беше нормално. Той беше сърдечен младеж, но сякаш винаги нещо го притесняваше.
— Какво става? — попита го тя. — Къде мислиш, че са?
Кен тръсна глава, сякаш се опитваше да се отърси от мислите си. А може би отговаряше на въпроса й?
— Нямам представа — отвърна той. — Не можеш ли да доловиш мислите им?
Джена не вярваше, че би се получило нещо. От време на време, ако някой я повикаше, тя успяваше да го чуе от разстояние. По принцип обаче трябваше да е близо до човека, чиито мисли искаше да улови.