— Ще пробвам — каза тя. Затвори очи и си представи Картър, Трейси и Мартин. Нищо не се случи. — Не се опитват да се свържат с мен — обърна се тя към Кен.
— С мен също — допълни той.
Джена се успокои, тъй като само мъртвите идваха да говорят с Кен. Огледа останалите в класната стая. Емили все още гледаше в празното пространство, вероятно опитвайки се да получи видения. Това беше хубаво, реши Джена. Не искаше да я разсейва.
В другия край на стаята Чарлс седеше в количката си и се забавляваше. Два молива се дуелираха във въздуха пред него, без някой да ги държи. Очевидно Чарлс ги движеше със съзнанието си. Той не изглеждаше притеснен за липсващите ученици, което беше логично — рядко се интересуваше от някого другиго, освен от себе си. Сигурно заради това нямаше нито един приятел.
Сара правеше каквото й беше наредено. Беше отворила тетрадката си и пишеше усърдно. Джена се отказа да влиза в съзнанието й. Сара избягваше да мисли за интересни неща като един вид застраховка — в случай че Джена се изкушеше да използва дарбата си.
Аманда се въртеше. Барабанеше с пръсти на чина, отваряше и затваряше тетрадката си и тупаше с крак. Накрая стана и отиде до Кен — явно единствения в класа на нейното ниво и единствения, с когото си заслужаваше да говори.
— Това е зловещо — заяви тя.
— Ти сериозно ли? — възкликна Джена.
Аманда я стрелна с поглед, сякаш казваше: „Не говорех на теб.“ На Джена не й пукаше. Бяха прекарали известно време заедно, докато Аманда беше в тялото на Трейси, и Джена знаеше, че Аманда беше много противоречива личност. Всъщност не беше чак толкова лоша. Държеше се отвратително, но имаше и още нещо. Злобата извираше дълбоко от съзнанието й и понякога Аманда беше откровено зла.
Не и към Кен обаче. Преди катастрофата той беше спортист и Джена подозираше, че Аманда си пада по него.
— Ти какво мислиш, Кен? — попита Аманда.
— Става нещо — отвърна Кен. — Ако бяха болни, щяха да са в списъка на отсъстващите. Родителите им трябва да са много притеснени.
— Картър няма родители — изтъкна Аманда. — А родителите на Трейси сигурно мислят, че нарочно е изчезнала. Ако обаче родителите на Мартин не знаят къде е, сигурно са откачили от притеснение. Той живееше срещу нашата къща и помня как майка му го викаше да влезе, веднага щом излезете навън да играе.
Джена не се въздържа.
— Значи с Мартин сте си играли като деца? — попита тя палаво. — Най-добри приятели ли бяхте?
Аманда дори не я удостои с отговор.
— Кен, как според теб трябва да постъпим?
— Не знам — каза простичко Кен.
Джена имаше предложение.
— Може да питаме Емили кой друг ще изчезне — тя се обърна към Кен. — Емили предсказа, че Картър, Трейси и Мартин ще отсъстват.
Кен вдигна вежди.
— Така ли? Хей, Емили? — той повиши глас. — Емили!
Емили бавно се обърна към тях.
— Да?
— Ела тук — нареди й Аманда.
„Не й позволявай да те командва, Емили“ помисли си Джена яростно. Емили обаче не можеше да чете мисли, а и изглеждаше толкова отнесена, че сигурно щеше да се подчини и на катерица.
Тя тръгна към Джена, Кен и Аманда.
— Какво става? — попита Аманда.
Емили се стресна.
— Откъде да знам?
Кен се обърна към нея по-спокойно:
— Наистина ли видя, че и тримата ще изчезнат?
Емили кимна.
— Да. Но само това. Просто ги нямаше в стаята.
Аманда подсмръкна.
— Само това? О, страхотно. Липсват ученици. И какво толкова? Каква полза от дарбата ти, Емили, като не знаеш защо са изчезнали или къде са отишли?
Джена с удоволствие забеляза, че на Емили започваше да й писва от госпожица Голямо самочувствие.
— Съжалявам, ако дарбата ми не отговаря на твоите стандарти за… за надареност, Аманда.
Джена плесна с ръце от радост, а Кен се усмихна.
Аманда обаче не беше доволна. Тя повиши глас:
— Знаеш ли какво мисля аз, Емили? Че само се фукаш. Нямаш никакви видения.
— О, напротив — намеси се Джена.
Аманда не й обърна внимание.
— Ти си една голяма измамница, Емили.
Емили се стегна.
— Не е вярно.
Гласът на Аманда се превърна в писък: