— Така ли? Кажи ни тогава кой друг ще изчезне?
Сега Джена разбра какъв беше проблемът. Аманда беше изнервена.
Емили погледна Аманда право в очите.
— Ти.
Джена едва се въздържа да не тупне Емили по гърба и да я поздрави. Точно това й трябваше на Аманда — нещо, което щеше да я накара да откачи. Заслужаваше да се стресне малко.
А тя се уплаши, всички го видяха. Аманда съвсем пребледня, а предвид количествата грим, които използваше, това беше впечатляващо. Мислите й бяха изключително ясни и Джена се изненада, че никой друг не ги чу:
„Боже Господи! Боже Господи! Боже Господи! Какво ще правя? Помогнете ми! Някой да ми помогне…“
И после Аманда побягна от стаята. Изглеждаше, сякаш ще повърне.
— Това не беше много мило, Емили — каза Кен.
— Не можах да се въздържа — отвърна Емили и седна на мястото си.
— Аманда си го изпроси — обърна се Джена към Кен. — Държа се отвратително.
Кен сви рамене и се загледа в новата игра, която Чарлс беше започнал в другия край на стаята. Чарлс пращаше предмети в кофата за боклук до бюрото на мадам. Първо хвърли смачкан лист хартия. Той прелетя през въздуха и се приземи в кофата. После смачка още един лист и направи същото.
— Прави невероятни неща само със силата на мисълта си — рече Кен.
Според Джена той прахосваше дарбата си за глупости като тази. Скоро Чарлс се отегчи и се огледа какво друго да хвърли.
— Чарлс, спри! — извика Сара, когато изведнъж чантата й се отдели от земята и заплува към кофата за боклук.
„Защо Сара не го накара да спре“, зачуди се Джена. Тя, разбира се, знаеше защо — Сара отказваше да използва дарбата си. Джена се питаше каква беше причината за това. Сара, както и Кен, бяха обвити в тайна.
Сега чантата на Сара висеше във въздуха обърната наопаки и цялото й съдържание се изсипваше в кофата за боклук.
— Чарлс! — простена Сара.
— Престани, Чарлс — намеси се Кен, но Чарлс не му обърна внимание. Джена се втренчи в него отвратено.
— Ти си идиот, Чарлс. Нищо чудно, че нямаш приятели.
— Кой казва, че нямам приятели?
— Това е очевидно — сопна му се Джена. — Винаги си сам. Това е достатъчно показателно.
За късмет на Сара, точно тогава се върна мадам. Видя как чантата на Сара пада в кофата за боклук и не беше нужно някой да й обяснява какво се беше случило.
— Чарлс! — каза тя.
За секунда Чарлс се направи, че не знае за какво става въпрос. После обаче сви рамене и погледна кофата за боклук. Чантата на Сара се издигна и се върна до чина й.
Мадам не каза нищо повече. Дори не заплаши Чарлс с наказание, което беше необичайно. Джена не се и опита да влезе в главата й — от опит знаеше, че няма начин да разбере за какво мисли мадам.
Звънецът би, без мадам изобщо да спомене за задачата, която им беше поставила.
— Приятен ден — каза автоматично тя на учениците, когато станаха и тръгнаха към вратата. Докато минаваше покрай бюрото й обаче, на Джена й се стори, че учителката каза и още нещо.
Прозвуча като: „Внимавайте.“
4
На другия ден на Емили й беше още по-трудно да се съсредоточи в часовете. Тя малко се срамуваше от себе си. Дори повече от малко. Беше казала на Аманда, че е неин ред да изчезне, а това не беше хубаво. Джена се гордееше с Емили, че беше намерила сили да отвърне на Аманда. Такова поведение обаче не беше нормално за Емили. Тя не отвръщаше на лошото с лошо.
Очевидно Аманда наистина се уплаши. Сигурно не беше спала цяла нощ от притеснение. Може би дори нямаше да дойде на училище заради това. И да отсъстваше, то нямаше да е заради видението на Емили. Не Аманда липсваше в последното видение на Емили за часа на учениците с дарби.
Тя го получи вчера, малко преди Аманда да се обърне към нея. Случи се точно след като мадам излезе. Дори не го направи съзнателно. Не беше притворила очи, не се беше съсредоточила — стана автоматично.
Това видение беше по-ясно от предишните. Видя класната стая на децата с дарби на другия ден — на днешния ден. Беше сигурна в датата, защото видя календара до вратата. Беше странно. Обикновено във виденията й нямаше такива подробности. Забеляза, че Картър още го нямаше, както и Трейси и Мартин. Липсваше обаче и още един човек.
Сара.
На обяд Емили призна това на Джена.
— Не знам защо не предупредих Сара. Може би защото не бях сигурна, че е истинско видение. Или може би защото не исках да я плаша.