Джена се усмихна.
— Да, много по-забавно е да наплашиш Аманда.
— Джена!
— О, стига, Ем. Успокой се. Добре ще й се отрази. Прекалено голямо самочувствие има. Трябва да е малко по-смирена.
Емили погледна към една от масите в столовата.
— Днес не изглежда притеснена.
Аманда беше с нахаканите си приятелки на обичайната си маса. Емили забеляза, че Нина плаче. Сигурно беше разбрала, че не са я приели за мажоретка. Другите момичета очевидно я утешаваха. Не и Аманда обаче. Тя пилеше ноктите си. Нима не съчувстваше на собствената си приятелка?! Може би Джена беше права. Аманда заслужаваше някой да я стресне, дори и това да няма дълготраен ефект.
Джена ядеше.
— Храната в училище не е чак толкова лоша. Като знам как с Трейси все се оплаквате, мислех, че ще е много по-зле.
— Като стана дума за Трейси — каза Емили, — не се ли притесняваш поне малко за нея?
— Не особено, защото според мен Трейси изчезна нарочно. От доста време се опитва да остане невидима за по-дълго време.
— Ами Картър и Мартин?
— Е, Картър е голяма загадка, нали? Появи се от нищото и сега просто изчезна. А Мартин постоянно хленчи, че майка му много мрънка. Сигурно е избягал. Един ден ще го намерят да спи на някоя автобусна спирка.
— Значи не вярваш на виденията ми.
Джена сви рамене.
— Ти сама каза, че те невинаги са точни.
Емили нещо не разбираше.
— Но вчера ме подкрепи пред Кен и Аманда.
— Ти си ми приятелка — констатира Джена. — А аз държа на приятелите си — тя отново насочи вниманието си към картофеното пюре. — Би ли ми подала солта?
Емили не можеше да повярва, че Джена приема всичко толкова лекомислено. Искаше й се да можеше да прочете мислите на приятелката си. Имаше чувството, че Джена се преструва на безчувствена.
— Ами Сара?
Джена отново вдигна рамене, за да покаже, че не й пука.
— Ще почакаме и ще видим дали ще дойде.
Не дойде. В мига, в който Емили влезе в стая 209, сърцето й спря при вида на празния чин. Сара винаги идваше по-рано. Мадам беше на бюрото си и също гледаше втренчено чина на Сара.
Пристигна Кен, после Аманда, след нея Чарлс. Джена влезе бавно с биенето на звънеца. Видя празния чин на Сара и се обърна към Емили.
— Добре. Взимам си думите обратно. Имаш дарба.
Мадам реагира рязко.
— Какво искаше да кажеш с това, Джена?
Мадам беше една от малкото, които можеха да стреснат Джена и тя буквално започна да заеква.
— Ами… аз… ъъъ. Искам да кажа, че… Знаете, Емили предсказва бъдещето и… сещате се…
Мадам я прекъсна.
— Емили! Знаеше ли, че Сара ще изчезне?
Емили неспокойно се размърда на стола си.
— Аз… имах нещо като видение. Но не знаех дали е вярно.
Мадам втренчи поглед в нея.
— А за другите? За Картър, Трейси и Мартин? За тях имаше ли видения?
Изведнъж Емили се почувства ужасно. Тя кимна.
— Защо не ми каза?
— Защото… Защото не им вярвах. На виденията, имам предвид. Те винаги са много объркани. Приличат на отделни парченца от пъзел и аз не мога да ги подредя и да видя цялата картина. Виждам например земетресение, но не знам нито къде, нито кога ще се случи. Или пък виждам, че някой ще падне на състезанието по спортна гимнастика, но не знам дали ще е на следващото състезание или на някое друго.
Помисли си, че досега не беше говорила толкова дълго в час.
Мадам изглеждаше тъжна.
— Знам, че виденията ти са объркани, Емили, но ти имаш дарба. Трябваше да ми кажеш.
Не за пръв път на Емили й се прииска да може да даде дарбата си на някого. Разочарованието, изписано на лицето на мадам… Емили не можеше да я погледне в очите. Имаше чувството, че я беше разочаровала. Да не говорим за Картър и другите липсващи ученици.
Гласът на мадам стана малко по-мил.
— Във виденията ти винаги има частица истина, Емили. Може да не ги разбираш, но те значат нещо. Трябва да се научиш да ги разчиташ и да търсиш елементи, които ще ти помогнат да сглобиш цялата картина. Трябва да отсяваш важното и да не обръщаш внимание на останалото.
Главата на Емили я болеше, а очите й смъдяха.
— Виждаш ли ги, Емили? — попита мадам. — Липсващите ученици… Можеш ли да видиш къде са? Явява ли ти се нещо?
Емили поклати глава.