Трите започнаха да изучават дребното, слабо момче. Мартин не им обръщаше внимание, очите му останаха залепени за екрана, а пръстите му бързо натискаха бутоните. Момичетата тихо обсъдиха различни варианти и се спряха на един.
Емили си спомни какво беше видяла във видението, стана от дивана и застана до вратата. Аманда-Сара също се изправи, отиде в другия край на стаята и седна зад Мартин.
Трейси остана на дивана и каза:
— Мартин, няма ли да спреш с тези видеоигри?
— Обичам игрите — рече Мартин.
— Някой друг също може да иска да играе — отвърна Трейси.
— Много жалко — каза Мартин.
Аманда-Сара реагира бързо. Тя се наведе над рамото на Мартин и грабна контролера от ръката му.
— Хей! — ядоса се Мартин.
— Жалко за теб, Мартин — припя Аманда-Сара.
Мартин скочи. Аманда-Сара държеше контролера високо над главата си. Мартин, който й стигаше едва до раменете, започна да подскача и да се опитва да го вземе.
Аманда-Сара се засмя.
— Откажи се, Мартин. Никога няма да пораснеш достатъчно, за да го стигнеш.
— Върни ми го! — изкрещя Мартин.
— Малкият Мартинчо да не си иска играчката? — каза Аманда-Сара. — Може би Емили ще ти го даде — тя хвърли контролера към другия край на стаята и Емили го хвана.
Емили не искаше да се заяжда и да се подиграва на Мартин — тя нямаше вродената склонност на Аманда да се държи лошо с хората. Емили обаче направи каквото можа.
— Ела и си го вземи, Мартин. Ако можеш — тя размаха контролера във въздуха. — Какво има? Да не те е страх от мен?
Мартин се спусна към нея. Когато стигна на една крачка от нея, Емили хвърли устройството на Аманда-Сара.
Още веднъж Аманда-Сара го вдигна високо и не му го даде. Мартин вече пищеше и лицето му беше алено.
— Дръж, Мартин — каза Аманда-Сара и му подаде контролера. Когато обаче той протегна ръка да го вземе, тя го хвърли към Трейси на дивана.
Трейси го хвана.
— Мартин, никъде няма да ходя. Ела и си го вземи.
Мартин се спусна към дивана. Когато стигна до Трейси, тя изчезна. Тъй като държеше контролера, и той изчезна с нея.
— Върни се! — извика Мартин.
И тя се върна. Той протегна ръка. Тя отново изчезна.
Емили си спомни, че във видението Трейси изчезваше и се появяваше — образът й мигаше като коледни лампички. Ето че то се беше сбъднало. Още едно точно видение.
Крясъците на Мартин ставаха все по-силни и Емили не се изненада, когато Джордж и Клеър влетяха в дневната. Това малко я притесни. Щеше ли да успее да избяга, преди да я хванат? Щяха ли Трейси и Аманда-Сара да ги забавят и да й спечелят малко време?
Мартин беше извън кожата си. Беше стигнал предела си и реагираше точно както момичетата бяха предположили. В гнева си той грабна дивана и го вдигна. Задържа го във въздуха и се наклони назад, сякаш се засилваше да го хвърли. Емили се напрегна и се приготви да действа. И тогава…
Мартин нададе тънък писък. Аманда-Сара също. Емили видя защо. Малка сива мишка пробяга по перваза и изчезна в една малка дупка. Мишката изплаши толкова силно Мартин, че гневът му се изпари.
И той автоматично изгуби суперсилата си. Диванът падна на пода с трясък. Нямаше отворена врата, през която Емили да избяга. Отново беше объркала видението.
Поне Клеър и Джордж останаха впечатлени.
— Мартин, толкова си силен! — възкликна Клеър.
За пореден път жената беше променила външния си вид. Сега приличаше на знаменитост — на певица или на актриса. Косата й отново беше руса, но този път беше дълга и гъста, чуплива и блестяща. Имаше висящи обици със скъпоценни камъни и носеше лъскава червена рокля и обувки с тънък ток. Аманда-Сара си пое рязко въздух.
— О, изглеждаш адски секси! — възкликна тя.
Човек трудно можеше да долови някаква реакция в прозрачните очи на Клеър, но Емили можеше да се закълне, че й стана приятно.
— Мислиш ли? — попита Клеър.
— О, да — отвърна Аманда-Сара. — Роклята много ми харесва. Според мен това е твоят стил.
Емили и Трейси се спогледаха. Типично за Аманда! Клеър можеше да е олицетворение на самото зло, но Аманда пак щеше да бъде впечатлена от вида й.
А може би Аманда се преструваше, че й се възхищава. Може би се опитваше да се сближи с Клеър, да спечели доверието й и да помогне на съучениците си. За пореден път на Емили й се прииска Джена да беше тук. Тя можеше да чете мисли и това щеше да е много полезно. По-полезно от второкласните предсказания, които тя правеше.